Инстинктивната реакция на Запада, когато избухне международна криза, е да зададе два въпроса: какво да направим и кои са добрите?

Но когато става дума за разпадането на Ирак, мрачната истина е, че там няма добри, които да бъдат подкрепени, и липсват приемливи политически възможности. Всичко, с което разполагаме, са лоши варианти, хаос и трагедия. Това означава, че е жизнено важно да се води смирена политика и да има ясно усещане за приоритети.

Новината, че "Ислямска държава в Ирак и Леванта", известна като ИДИЛ, е превзела Мосул, втория по големина град в страната и вероятно се насочва към Багдад, изглежда като отрезвителна. В крайна сметка това е ислямистка група, която дори Ал Каида смята за недопустимо опасна. Централното правителство в Ирак начело с Нури ал Малики - въпреки всичките си кусури и сектантство - очевидно е за предпочитане пред ИДИЛ.

Най-близкият съюзник на Малики в региона е Иран, страна, която Западът все още смята за най-голямата стратегическа заплаха в Близкия изток. А когато стане дума за Сирия, ИДИЛ и Западът всъщност споделят обща цел - свалянето на Башар ал Асад.

Ако победата над ИДИЛ сега е основната цел на Запада, означава ли това, че трябва да се съюзим със сирийското правителство, Иран и Русия? Вече се говори за преки консултации между САЩ и Иран по въпроса за Ирак - макар че Западът продължава да е в конфронтация с Иран заради неговата ядрена програма. В същото време отношенията между САЩ и Русия са в най-ниската си точка от години насам заради кризата в Украйна.

Една политика, фокусирана преди всичко върху "вътрешната сигурност", може да принуди западните правителства да стигнат неохотно до извода, че продължаването на управлението на президента Асад в Сирия е по-малката от двете големи злини. Въпреки всичките си грехове, режимът на Асад никога не е вземал на прицел Запада.

Но Асад е толкова затънал в кръвопролития, че съюзяването с него би нанесло огромен удар върху Запада в собствените му очи и върху авторитета на неговите ценности по света. Едно от предимствата на либералните демокрации е, че въпреки всичките им грешки и лицемерие, те се стараят да подкрепят не само интереси, но и ценности.

Добронамерените либерали се стараят да намерят решение с аргумента, че военната помощ трябва да се предоставя на по-либерални сили, които се борят едновременно с режима на Асад и с ИДИЛ. Няма съмнение, че в редиците на сирийската опозиция има храбри и достойни за възхищение хора. Но се изисква прекалено много убеденост, за да повярваме, че ако Западът застане зад тях, нещата ще се подобрят. Напротив, съществуват множество доказателства, които показват, че "либералите" имат много малък шанс да се задържат на власт след падането на една близкоизточна диктатура. От Ирак през Либия чак до Египет прозападните либерали биват изтиквани встрани.

Привържениците на пряката военна намеса на Запада в конфликтите - а и онези, които са против нея - пренебрегват скорошната история, за да защитят позициите си. Истината е, че водената от САЩ коалиция нахлу в Ирак през 2003 г. и сега страната е в разпад, цари кървав хаос и вилнее едно необуздано ислямистко движение. От друга страна, Западът не се намеси в Сирия - но и тази страна е в разпад, там цари кървав хаос и вилнее едно необуздано ислямистко движение.

Смилете се над горките политици, които трябва да се справят с всичко това. В тази ситуация изглежда примамливо да се завърнем към хладнокръвния реализъм - от вида, популярен в Москва, Пекин и Тел Авив - и да заявим, че единственият правилен въпрос е "какви са националните ни интереси?".

Предвид извънредно трудното постигане на положителни резултати в сложни общества, които едвам разбираме, по-скоро съм привърженик на този подход. Но въпросът "кое е в наш интерес" не е толкова прост, колкото изглежда. Разумно е да се фокусираме върху тероризма. Интервенционистите обаче настояват, че изначалните инкубатори на тероризма са провалените държави и продължителните войни. Затова трябва да се намесим, за да стабилизираме ситуацията.

Антиинтервенционистите отговарят, че тъкмо западната намеса във войните в Близкия изток ще предизвика тероризма. Изглежда, че службите за сигурност - тези крайни реалисти - споделят антиинтервенционистката позиция. За момента те предпочитат опитите за удържане на терористичната заплаха чрез разузнаване и удари с безпилотни самолети.

Насред цялата тази бъркотия кои са принципите, които трябва да залегнат в основата на западната политика? Бих предложил три: националният интерес, хуманитарната помощ и смиреността. Основната цел на Запада сега трябва да бъда победата над джихадистките сили. Основната хуманитарна цел е да се удържа насилието, което се разпространява в Ирак и което вече отне над 150 000 живота в Сирия. За щастие, това съответства на целта за възпиране на тероризма.

Хуманитарният импулс освен това трябва да направи Запада много предпазлив с военните намеси, които биха увеличили броя на жертвите и биха дестабилизирали допълнително региона. Западната военна сила трябва да бъде прилагана само когато съществува категорична антитерористична обосновка или причина да смятаме, че намесата решително ще наклони баланса на силите по начин, който би довел до устойчив политически резултат.

Тук е мястото на смирението. Историята на последното десетилетие в Близкия изток показва, че западната военна сила, макар и способна да постигне бързи победи на бойното поле, има пренебрежимо малки постижения в установяването на трайни и приемливи политически резултати. Президентът Барак Обама изглежда е научил този урок, въпреки че политическите му опоненти създават впечатление, че са предпочели да го забравят.

БТА