Едва ли някой се съмнява, че бъдещият Музей на социалистическото изкуство ще привлича посетители. Отсега е ясно, че в прясно ремонтираната сграда ще се тълпят хора. Ония, които жалят и страдат по недалечното тоталитарно минало. Другите, които го ненавиждат. И младите, за които е интересно и полезно да го изследват. Ще се тълпят и чужденци – заради петолъчката от Партийния дом, гигантския Ленин и страховития Георги Димитров. А ценителите ще се наслаждават на картини, рисувани от велики творци по тоталитарно време. Ще коментират и ще си правят изводи. С малко повече фантазия и добра организация музеят дори ще носи печалба – от визити, сувенири, прожекции и пр. И бързо ще си върне трите милиона лева, вложени в сградата и експозицията.
Тук е мястото отново да се запитаме: А защо разрушихме мавзолея? Защо се лишихме от уникалната тоталитарна атракция, построена в центъра на София? Защо не я населихме с восъчни фигури на партийни функционери от Сталин до Живков, а ла мадам Тюсо? Защо дадохме грешни пари, за да сринем мавзолея, вместо с тях да го превърнем в музей на тоталитарното изкуство? В съседство с Националната художествена галерия!
Защо, защо, защо? Дали защото ни липсва самочувствие, или сме неспособни да си преглътнем миналото?