Сп. „Икономист“

Правилните и грешните начини да оправиш финансовата каша на богатия свят. Най-силната глобална икономическа буря след 30-те години вероятно започва да отшумява, но друг облак вече се задава на хоризонта: мащабен държавен дълг. Правителствата от богатия свят взимат назаем огромни суми, тъй като рецесията намалява приходите от данъци, а разходите нарастват - за спасителни програми, помощи при безработица и планове за стимулиране. Новите данни на икономистите от Международния валутен фонд (МВФ) сочат, че държавният дълг на десетте водещи богати държави ще се увеличи от 78% от брутния вътрешен продукт (БВП) през 2007 година до 114% до 2014 година. Тогава на всеки гражданин ще се падат по около 50 000 долара от дълга на правителството.
От Втората световна война толкова много правителства не са взимали назаем толкова много, и то за толкова кратко време или пък заедно не са били затънали толкова в дългове. А нарастването на днешния дълг за разлика от военновременния няма да бъде временно. Дори и след края на рецесията много малко богати страни ще управляват бюджетите си достатъчно рестриктивно, че да спрат по-нататъшното увеличаване на дълга. По-лошо, днешният кредитен гуляй се случва точно преди разоряването на бюджета на бавни обороти заради разходите за пенсии и здравеопазване на застаряващото население. До 2050 година една трета от населението на богатия свят ще бъде на възраст 60 години. Демографската сметка вероятно ще бъде десет пъти по-голяма от финансовата цена на кризата.

Ще фалират, ще предизвикат инфлация или ще успеят да се измъкнат?
Тази тревожна траектория поставя политиците във все по-сложна ситуация. В краткосрочен план външното кредитиране на правителствата е основно противодействие на спада. Без спасяване на банки финансовата криза щеше да бъде повече от катастрофа. Без стимулиране глобалната рецесия щеше да бъде по-дълбока и по-дълга, защото именно продължителният спад нанася най-големите щети на държавните финанси. В дългосрочна перспектива обаче днешната финансова разточителност не може да се поддържа. Жаждата на правителствата за средства накрая ще отблъсне частните инвестиции и ще намали икономическия растеж. По-тревожното е, че размерът на очакваната задлъжнялост може в крайна сметка да накара правителствата да обявят неплатежоспособност или да намалят реалната стойност на своя дълг чрез висока инфлация.
Инвеститорите са обезпокоени и в двете отношения. Опасенията от фалит са насочени към по-слабите страни в еврозоната и по-конкретно Гърция, Ирландия, Италия, Португалия и Испания, където единната валута не допуска възможността за едностранна инфлация.
Оправдани или не, подобни опасения сами по себе си ще причинят щети.
Икономическото възстановяване би могло да бъде безуспешно, ако лихвените проценти доста бързо нараснат твърде много. А днешните политически средства биха могли да станат все по-неефективни.
Какво трябва да направят политиците? Прибързано налагане на строги финансови ограничения би било грешка. Дори когато икономиките престанат да се свиват, те ще останат слаби. Вместо да намаляват дефицитите си сега, правителствата от богатия свят трябва да дадат реалистично обещание, че ще го направят, когато техните икономики укрепнат.
Как обаче? Обещанията на политиците сами по себе си не са много стойностни. Най-общо правителствата трябва да се ангажират с овладяване на държавните финанси чрез намаляване на бъдещите разходи, вместо увеличаване на данъците.
Следващата стъпка е да се засили надеждността на тези принципи с правила и институции, които да гарантират бъдещото решение на политиците. Един от приоритетите е да се вдигне пенсионната възраст, което би увеличило данъчните приходи и да се намалят бъдещите пенсионни разходи. Много богати държави вече го правят, но те трябва да напреднат и да ускорят процеса. Друга голяма цел е здравеопазването. Всичко това е голяма заявка. Политиците от години не успяват да контролират разходите за застаряващото население.