По-рано или по-късно, така или иначе предстоят избори за ново Народно събрание. По този повод предмет на следващото изложение е не единственият, но по мое мнение един от най-съществените проблеми за конституционното устройство на българското общество като демократично. Който освен всички други измерения има и такова, което е от решаващо значение както за законодателната дейност, така и за представителността. Става дума по темата в частност за конституционната уредба на правото на вето, предоставено на президента.
Съгласно чл. 101 от Конституцията:
В срока по чл. 88, ал. 3 президентът може мотивирано да върне закона в Народното събрание за ново обсъждане, което не може да му бъде отказано.
Народното събрание приема повторно закона с мнозинство повече от половината от всички народни представители.
Повторно приетият от Народното събрание закон се обнародва от президента в 7-дневен срок от получаването му.
Очевидно е, че се касае не за абсолютно (резолутивно), а за т. нар. суспендивно (отлагателно) вето. Застъпваната и поддържана тук теза е, че разрешението на конституционотворците от Седмото Велико народно събрание в търсене на баланс между правомощията на Народното събрание и на президента, дали в стремежа си да не бъде, ако не накърнен повече или по-малко отслабен ефекта на разпоредбата на ал. 1 от чл. 1 на Основния закон на страната или по други причини, с ал. 2 на цитирания чл. 101 от същия при определяне на визираното в същата мнозинство за преодоляване на президентското вето, ако не да го обезсмислят по същество са обезпредметили от към последици съдържанието и смисъла това право. От гледна точка и на представителността, и на законодателната дейност, вкл. каквато гарантира такава, убедено считам, че каквито и да са били не само изложените, а и други мотиви за така определената квота от Народното събрание, не спомага, да не говорим да обезпечава равновесието, за което става въпрос. В резултат на което само формално, а не реално е защитена прогласената от ал. 2 и 3 на чл. 1 от Конституцията декларация, че цялата държавна власт произтича от народа, която се осъществява от него и т. н. Накратко съображенията за така изразеното мнение са следните:
Според чл. 1 от Конституцията:
(2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.
(3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.
Като оставим настрана възможността за кандидатиране от всеки гражданин на Република България като народен представител при условията на чл. 65 от Конституцията и независимо от т. нар. политически партии, а така също, че като такъв съгл. чл. 67 от същата представлява и действа съобразно нея и законите на страната не само от името на своите избиратели, а на целия народ, по силата на самото естество и правила на парламентаризма те формират отделни групи. След консултации с каквито съгл. чл. 99 от Конституцията президентът възлага на кандидат за министър-председател от най-голямата по численост, респ. на следващата по този критерий парламентарна група съставяне на правителство. Което съгл. чл. 84, т. 6 от Конституцията се избира от Народното събрание. Само като вметка бих отбелязъл във връзка с крясъците на някои, в т. ч. бивши конституционни съдии по повод снемане на политическо доверие от страна на президента към правителството, които се чудят от къде произтича възможността за такъв акт, че тя не е израз на друго, освен именно на така възложената активна роля на държавния глава като пряко избран от суверена не от кого да е, а от конституционотворецът в процеса на формиране на изпълнителната власт. Затова и като възложител на някой си мераклия от която и да е парламентарна група като премиер за съставяне на правителство, президентът, който не е кой да е, а като държавен глава олицетворяващ съгл. чл. 92 от Конституцията единството на нацията не само може, но е длъжен под клетва когато избраният от Народното събрание орган на изпълнителната власт действа срещу правата и интересите на суверена да прояви активност, заявявайки ясно и категорично – поддържа ли гласуваното като пряко избран чрез него доверие или не! Защото като държавен глава той не действа от свое име, а не и на ония, които са гласували за него, но от името на суверена. Още повече, когато висшият държавен орган на законодателна власт – Народното събрание, вместо да контролира избраното от него правителство в съответствие с прогласеното съгл. чл. 1, ал. 1 от Конституцията парламентарно управление на републиката се самоделегитимира от тия или ония парламентарни групи, свеждайки функциите му до тези на лакей не и на правителството, а дори на някакъв примат, по чиито прищевки за собствено спасение върши каквото оня му заповяда. Дали и как президентът като държавен глава изпълнява така възложената му от Конституцията длъжност е видно както от площадите, така и от социологическите изследвания на общественото мнение. А и от независимо как обсъжданата резолюция на Европейския парламент. Въпреки опитите на сган самозабравили се в наглостта и дебелоочието си т. нар. евродепутати марионетки в защита на местни мутри за дискредитиране и на българския държавен глава. Които освен че не представляват никого, а единствено собствения си слугинаж и безгранична алчност и лакомия, демонстрират не само тяхната простотия от непостигане в еволюционното им развитие на познание, а поради това и безхаберието си към каквито и да било нравствени ценности.
Като пряко избиран от българския суверен, за да е ефективно правото на суспендивно вето от страна на президента на Република България, категорично за преодоляването му би следвало изискваното за това мнозинството да е такова, което гарантира съобразяване с волята на суверена. А не на отделни части от него, представлявани от една или колкото да е парламентарни групи. Да не говорим за парламент, който в резултат от поведението (не само) на обикновеното мнозинство от т. нар. „народни представители” е постигнал доверие от страна на суверена 7 %. Без тук да фиксирам квотата, която би била най-удачна, доколкото се касае за парламентарно управление на републиката, каквато и да е не би следвало да е друга освен за формиране на квалифицирано, вкл. ако не във всички случаи, за отнасящи се до представителността на суверена засилено квалифицирано мнозинство, в т. ч. за такива с блокиращо малцинство. Иначе т. нар. представителност не е повече от химера. От само себе си е разбираемо, че споделеното касае бъдещо евентуално усъвършенстване на Конституцията в тази насока, без да е необходимо свикване на Великото народно събрание. Въпреки това, първостепенна задача като условие за постигане на стабилност е търсенето и намирането при действието на настоящата, каквато е, на възможно най-сполучливите способи и средства за реализиране на честни и достоверни избори за предстоящия нов парламент.
