Сидеров е отгледан от системните партии, за да им прави услуги. А прокуратурата го пази, защото от своя страна прави услуга на тези партии, твърди Полина Паунова и предлага по-различен поглед върху случая "Сидеров".
Годината е 1947. Народното събрание снема имунитета на Никола Петков, когото арестуват още в сградата на парламента. Обесен е три месеца по-късно след режисиран процес. Комунистическата партия вече не се нуждае от опозиция за пред света. И затова я премахва.
Годината е 2015. Венецианската комисия настоява в България да се проведе радикална реформа на съдебната власт. Аргументът - "мощни прокурорски системи в бившите социалистически страни застрашават независимостта на съда". Само две седмици по-късно най-голямата партия (чийто лидер е премиер, за когото преди години стана ясно, че „сам си е избрал" главния прокурор) инициира консултации за отпадане на депутатския имунитет.
На пръв поглед между трите събития няма нищо общо. Но не е точно така.
Постановката в НАТФИЗ
Посткомунистическата прокуратура в България и посткомунистическият партиен манталитет са опасна комбинация - получавайки повече права, те могат съвсем необезпокоявано да заграбват свободите в държавата. Такава възможност се крие в предложението за отпадане на депутатския имунитет, което се радва на голямо одобрение сред угнетените от несправедливости български граждани.
Аргументът на масовия човек гласи: политиците у нас са недосегаеми. Последният пример беше цирковата постановка на Волен Сидеров и трупата му „Атака" в театралната академия и в магазинче за цигари пред нея. Неприятното усещане бе още по-натрапчиво заради факта, че едно от изстъпленията се случи в изборната нощ. Депутатът не можеше да бъде изведен от НАТФИЗ, стигна се до добре режисиран удар в лицето му, полицията изглеждаше безсилна пред народния избраник, а на място пристигна дори вътрешният министър.
Вместо да оценят случилото се като провал на МВР, още на следващия ден управляващите лансираха галещата ухото на избирателя идея за отпадане на депутатския имунитет. Последва мощна вълна на одобрение от страна на медиите, а народни представители със загрижен вид се появиха в националния ефир, за да обяснят как не са нищо повече от всеки техен съгражданин и затова не искат да имат защита от наказателно преследване.
Медиите се възпалиха, че в Западна Европа политиците се ползват с имунитет единствено за думите, но не и за постъпките си. Само че нашият проблем е манталитетен. Както никъде на запад не могат да си представят, че кмет ще уринира във фонтан или че депутат ще щурмува университет, така не могат да си представят и че главният прокурор може да е личен избор на премиера.
[Сотир Цацаров е главен прокурор на България от декември 2012 година. Навремето номинацията му бе подкрепена от Бойко Борисов и Цветан Цветанов.]
Сотир Цацаров е главен прокурор на България от декември 2012 година. Навремето номинацията му бе подкрепена от Бойко Борисов и Цветан Цветанов.
Услугите на Сидеров
И така бързо забравихме за нашия политически партизанлък. Забравихме, че в сградата на парламента се е извършвал арест на опозиционер. Забравихме и факта, че прокуратурата носи всички белези на дикторските постсъветски държави. А причината беше афектът ни от Волен Сидеров.
Впрочем, Сидеров е продукт на същата тази система, отгледала и БСП, и ДПС, и ГЕРБ. Нещо повече дори - и БСП, и ДПС, и ГЕРБ отглеждаха въпросния партиен лидер, за да го ползват, когато им е необходим. Последният такъв случай - с неговите гласове минаха на първо четене промените в конституцията за прословутата съдебна реформа. Ако се върнем малко по-назад във времето, ще си спомним, че той крепи повече от една година правителството „Орешарски". А преди това крепи първия кабинет „Борисов".
Когато не извършва политически услуги на управлението, Сидеров атакува "Баня баши" или НАТФИЗ. Тогава обаче услуга му прави прокуратурата. Разследването срещу нахлуването в джамията се водеше срещу неизвестен извършител. А през 2011 година същата тази прокуратура отказа да направи каквото и да било срещу брошура на Сидеров, посветена на „циганската" престъпност. Тогава държавното обвинение реши, че в предизборна кампания е позволена всякаква реторика, включително расистка.
Защо точно в изборната нощ?
Малко е странно, не мислите ли? След като толкова години системните партии се възползваха от него, а прокуратурата си затваряше очите за всичките му изстъпления (може би точно заради партийните услуги, които е извършвал), Сидеров изведнъж се оказа повод за конституционни промени, които имали за цел да бъде защитена демокрацията.
Без да изпадаме в излишна конспиративност, трябва да си зададем въпроса дали акцията на „Атака" тъкмо в изборната нощ не беше поредната партийна услуга. И дали конституционната поправка "Сидеров", лансирана от ГЕРБ, не цели да заглуши промените в основния закон, свързани със съдебната реформа.
Съвсем не на последно място - в държава като България, в която прокуратурата действа избирателно и отказва да разследва Делян Пеевски например, но е ефективна по отношение на дребните риби (да не изреждаме безименните депутати, попаднали под ударите на закона именно защото не са от „важните"), отпадането на депутатския имунитет едва ли е най-добрата идея. Когато иска, прокуратурата може. А когато не иска, просто твърди, че в предизборна обстановка ксенофобската реторика не е проблем и че не открива противоречие между това да имаш само един стар Опел и да започнеш да придобиваш медии.
В България властта е тясно свързана с прокуратурата, защото „сама си я избира". И именно това стои зад отказа от реформа на държавното обвинение, откъдето тръгна разговорът за съдебната реформа. А ако в тази омерта се появи истинска опозиция, а не сервилна и на практика участваща в управлението, какъвто е случаят с БСП и ДПС, дали тогава няма да се повтори случаят „Никола Петков"? Ако няма депутатски имунитет, постсоциалистическата ни политика може да се върне в ранния комунизъм, а неудобните да бъдат арестувани още в парламента. Пред погледите на Пеевски и на Сидеров, които и без имунитет ще продължат да си седят по депутатските банки.
DW
