Всички знаем как започна Първата световна война.
Натрупването на изолирани случаи на насилие дават ход на
необратими военни операции, лишени от цялостна стратегическа
насока и от по-голяма яснота на целите. Останалото е история:
четиригодишно кръвопролитие, извършено в името на амбициозни
цели, формулирани пост фактум от победителите.

Още не е късно да се предотврати повторно развитие на този
сценарий, този път в Близкия изток и по-конкретно в Сирия. Аз
подкрепих първоначалното решение на президента Барак Обама да не
използва сила в сирийската трагедия. Употребата на сила от
страна на САЩ с цел да бъде отстранен от власт Башар Асад - за
което толкова ревностно настояват някои от нашите приятели в
Близкия изток - е безсмислена при липсата на реален консенсус за
това както в Сирия, така и в Америка. Независимо дали ни
харесва, или не, Асад не е склонен да приеме призивите на
Вашингтон да се оттегли от поста си, нито пък е изплашен от
безразборните опити на САЩ да организират ефективна демократична
съпротива срещу неговото управление.

Оттогава бе постигнат пробив в много трудните ядрени
преговори с Иран, в които САЩ и Русия си съдействаха с други
водещи сили за преодоляване на препятствията. Човек би си казал,
че следващата фаза ще бъде ново усилие за уреждане на сирийския
проблем, този път с помощта на важни страни като Китай и Русия.
Вместо това Москва избра да се намеси с военни средства, но
без политическо и тактическо сътрудничество със САЩ - основната
чуждестранна сила, правеща преки, макар и не много успешни,
опити да свали от власт Асад. Според някои информации Русия е
предприела въздушни нападения срещу сирийски елементи, които са
спонсорирани, обучени и екипирани от американците, нанасяйки
материални щети и причинявайки човешки загуби. В най-добрия
случай това показва военна некомпетентност от страна на Русия, а
в най-лошия е доказателство за опасно желание да се подчертае
американското политическо безсилие.

И в двата случая са заложени на карта бъдещето на региона и
американският авторитет сред държавите от Близкия изток. В тези
бързо изменящи се обстоятелства САЩ имат една единствена реална
опция, ако искат да опазят по-големите си залози в региона - да
поискат от Москва да спре и да се въздържа от военни действия,
които пряко засягат американски активи. Русия е в пълното си
право да подкрепя Асад, ако толкова много желае, но всяко
повтаряне на току-що случилото се трябва да доведе до ответни
американски действия.

Военноморското и военновъздушното присъствие на Русия в
Сирия са уязвими, изолирани географски от родината. Русия може
да бъде “разоръжена”, ако продължи да провокира САЩ. Но по-добре
ще е ако Русия бъде убедена да работи със САЩ в търсене на
по-широк подход за уреждане на регионален проблем, който да се
издига над интересите на една единствена държава.

Ако това стане, дори ограничено американско-руско
политическо и военно сътрудничество в Близкия изток може да
доведе до положителен напредък в геополитически план: Китай може
да поеме конструктивен ангажимент да парира опасността от
по-голямо разпалване на Близкия изток. Пекин има значителен
икономически интерес в това да предотврати по-широкомащабен
конфликт в Близкия изток. Той трябва да бъде заинтересован не
само от това да възпрепятства допълнително разпространение на
хаоса, но и от това да увеличи собственото си регионално
влияние.

Франция и Великобритания вече не могат да играят решаваща
роля в Близкия изток. За САЩ е все по-трудно да го правят сами.
Самият регион е разделен по религиозни, политически, етнически и
териториални линии и се плъзга към все по-голямо насилие. Това
изисква външна помощ, а не нова форма на неоколониално
доминиране. Необходима е американска мощ, интелигентно и
решително приложена в търсене на нова формула за регионална
стабилност.

Китай несъмнено предпочита да остане по-встрани. Вероятно
страната си прави сметка, че така ще бъде в по-добра позиция да
поправи щетите. Но регионалният хаос може лесно да се
разпространи на североизток и по-нататък да погълне Централна и
Североизточна Азия. В такъв случай Русия и Китай може да изпитат
неприятни последици. Но американските интереси и приятелите на
Америка - да не говорим за регионалната стабилност - също биха
пострадали. Така че е време за стратегическа смелост.

БТА

*Авторът на статията е бил съветник по националната сигурност на
бившия американски президент Джими Картър