Владимир Путин действа в Сирия толкова настойчиво и целеустремено, не защото е по-силен и решителен от Барак Обама, а защото има по-ясна стратегия. Путин има съюзник – правителството на Башар Асад. Той има врагове, опоненти на това правителство. Той подкрепя своя съюзник и воюва с тези врагове. На този фон Вашингтон и Западът съвсем се объркаха.
За кого са САЩ в тази борба? Ние знаем против кого са – против режима на президента Башар Асад. А също така против „Ислямска държава", която – така вече излиза – е главният противник на режима. Освен това, против всички останали джихадистки групировки, които воюват в Сирия, включително „Фронтът ал Нусра" /филиал на „Ал Кайда"/ и „Ахрар аш-Шам". А, да, още и против силите на „Хизбула" и Иран, които подкрепят сирийското правителство. Излиза, че Западът на практика е против всички големи военни групировки в Сирия. Това създава нравствена яснота, но едновременно с това и стратегическа непоследователност.
Действията на Русия не са чак толкова блестящи, както ни ги представят. Това е отчаян опит да се подкрепи един от малцината чуждестранни съюзници на Кремъл, който може да превърне Русия в „Големия Сатана" в очите на джихадистите от целия свят. За разлика от нея, САЩ тясно си сътрудничат с правителството на Ирак в борбата срещу сунитските бунтовници в тази страна. Но отвъд границата, в Сирия, американците се оказаха на страната на същите тези сунитски бунтовници, сражаващи се с режима на Асад. Вашингтон все пак подкрепя някои групировки, например, разположилите се недалеч от Турция сирийски кюрди, умерените сили на границата с Йордания и малобройните други групи с умерени сирийци. Но ако се замислим, кои крупни групировки се борят за контрола над Дамаск, тогава излиза, че САЩ са против всички тях.
В основата на подхода на администрацията стои увереността в това, че всички воюващи сили в Сирия в една или друга степен не отговарят на нейните изисквания. Кенет Полак и Барбара Уолтър по следния начин анализират тази позиция на страниците на Washington Quarterly: „САЩ създават в Сирия нова опозиционна армия. Тази армия ще трябва да бъде аполитична, не религиозна, единна и всеобхватна. Когато тази армия бъде готова, тя ще завземе /освободи/ територии и ще ги удържа, противопоставяйки се на режима на Асад и различните джихадистки сунитски групировки. В резултат ще се появи ново представително правителство, което надеждно ще защитава всички малцинства". Друг въпрос е, че вярата в нещо подобно беше възможна преди 15 години назад.
На полето на Афганистан, Ирак, Либия и Йемен това вече не е външна политика, а фантазия. Дейвид Петреъс неотдавна предложи да се разшири военната интервенция, да се създадат безопасни територии и зона забранена за полети, за да се лиши Асад от възможността да хвърля своите бомби варели. Но този план ще ни помогне ли да разгромим „Ислямска държава"? Когато Петреъс разработваше иракската стратегия за борба с предшественицата на тази групировка, той подчертаваше: „С убийства и окупация не може да бъде разгромена партизанска съпротива с гигантски мащаби".
В издадения от него през 2006 г. боен устав за борба с бунтовническите сили се казва, че „крайният успех" настъпва само в случай на „защита на населението". Командирите трябва „колкото е възможно по-бързо да прехвърлят центъра на тежестта от осигуряването на сигурност към осигуряването на законност". А това е проблем. Американската армия лесно може да разгроми слабо въоръжената „Ислямска държава", чиито редици наброяват по-малко от 30 000 бойци. Но тогава тя ще получи недвижимо имущество в Сирия. Кой ще поиска да управлява тези територии, да защитава хората и да се бори за собствената си легитимност в очите на местното население? Един високопоставен турски представител неотдавна ми каза: „Ние видяхме как вие се опитвате да управлявате иракските градове, и ние няма да повторим грешките Америка".
Ако се обърнем назад и се вгледаме в многобройните американски интервенции по цял свят, едно нещо става пределно ясно. Когато Вашингтон се обедини с местна сила, която е дееспособна и е смятана за легитимна, постига успех. Но без такава местна кила всякакви външни действия, помощ, огнева мощ и обучение са обречени на неуспех – независимо дали става дума за Афганистан, Ирак или Сирия. Ако целта на Обама е мирна, стабилна и мултирелигиозна демокрация, тогава са необходими сериозни американски ангажименти, сили и средства, които не отстъпват на това, което беше вложено по време на иракската война. Ако не, Вашингтон ще трябва да признае реалността и да вземе редица трудни решения.
Двете най-важни решения се заключават в следното: да се прекрати или не борбата с Асад, и ще се съгласи ли с това Сирия да бъде разчленена. Ако е важно да бъде победена „Ислямска държава", тогава първостепенен приоритет трябва да бъде обединението на усилията с всички външни сили, готови да влязат в тази борба. Ако Асад падне, а джихадистите превземат Дамаск, това ще бъде по-лошо, отколкото ако Асад остане. Това не означава, че трябва да се оказва подкрепа на Асад – на него трябва да му се позволи да създаде в Сирия алевитски анклав, който вече се формира. Кюрдите и умерените сирийци създават собствени безопасни убежища. Дори ако гражданската война приключи, и остане държава като Сирия, тези групи вече няма да живеят заедно. За момента Западът съчетава в Сирия максималистка и безкомпромисна риторика с минимални и неефикасни действия. Това създава зееща пропаст, на фона на която Владимир Путин изглежда отлично.
-------------------
Фарид Закария е един от най-влиятелните и популярни американски политически анализатори. Той е експерт в областта на международните отношения. Неговата статия е публикувана във вестник "Вашингтон пост", цитиран от БГНЕС.
