Русия и Китай се сближават с всеки изминал ден. Когато през май 2015 г. китайският президент Си Цзинпин посети Москва, китайската преса написа: "Китай и Русия укрепват и разширяват своята стара дружба, породила успешно взаимноизгодно сътрудничество, а също така добавят нови аспекти към своето стратегическо партньорство".
Трудно е да се каже дали това е така. Съществуват две гледни точки как ще се развиват руско-китайските отношения. Първата ги смята за проблематични в самата им същност. Така мислят редица пенсионирани американски високопоставени чиновници – по-конкретно знаменитият политолог Джоузеф Най. Предполага се, че сближаването между Русия и Китай е "брак по сметка", основаващ се на взаимното недоверие. Както написа един от авторите на "Уолстрийт Джърнъл" "Китай и Русия едва ли ще могат да достигнат до стабилно стратегическо партньорство".
Привържениците на втората гледна точка се опасяват, че Китай и Русия ще създадат "могъща ос". Те смятат, че Пекин и Москва ще създадат стабилен съюз, който ще отправи предизвикателство към американския хегемонизъм. Както отбеляза в своята статия за "Форин афеърс" ученият от Принстън Гилбърт Розман, това партньорство може да се превърне в "характерна черта на новия геополитически ред, възникващ след Студената война". Макар да са в Евразия, смята се, че Русия и Китай имат глобални амбиции.
Тези две гледни точки драматизират реалността, която представлява нещо средно между тях. Наличието на несъвпадащи интереси не изключва сътрудничеството между Китай и Русия – и това сътрудничество наистина се разширява. Достатъчно е да си спомним за съвместните военноморски учения в Южно-Китайско и Японско морета. На икономическия фронт страните неотдавна обявиха, че ще свържат китайския Икономически пояс на Новия път на коприната и руския Евразийски икономически съюз, за да интегрират напълно Евразия. В същото време анализаторите не трябва да надценяват мащабите и стабилността на китайско-руските връзки. Идеята за "ос на авторитаризма", способна да прекрои световния ред, не взима под внимание, че Китай и Русия са конкуренти.
Без съмнение, някои аспекти на сътрудничеството между Русия и Китай заплашват интересите на САЩ. Например, Пекин и Москва са обединили усилията си за налагането на концепцията за "кибер суверенитета", т.е. усилването на контрола на държавата върху интернет активността, което води до раздробяването на свободния и открит интернет. Освен това руските доставки за Китай на съвременни зенитни ракетни комплекси С-400 може сериозно да усложни американското военно планиране в Азиатско-Тихоокеанския регион.
Но много направления в тяхното партньорство или не се пресичат с интересите на Америка или дори им съответстват. Например, двете страни активно съдействаха при сключването на неотдавнашното ядрено споразумение с Иран и тяхната помощ ще бъде необходима за прилагането му. Нещо повече, Русия и Китай обещават съвместно да се заемат с икономическото развитие на Азия, а това е в интересите на целия свят, ако погледнем на нещата по-широко.
За САЩ руско-китайското сътрудничество е нееднозначен фактор. Именно по тази причина двете посочени по-горе гледни точки не позволяват да се изработят приемливи политически препоръки. Първата мълчаливо предполага, че това партньорство ще се разруши от само себе си и затова въобще не си струва САЩ да реагират на него. Привържениците на втората препоръчват на Америка дипломатически да пречат на възникването на китайско-руската ос. Фактически това означава завръщане към стратегията от епохата на Студената война. Както заяви в своето неотдавнашно интервю теоретикът на международните отношения проф. Джон Миършаймър, "да се подтикват руснаците в прегръдките на Китай е първокласна стратегическа глупост". Последователите на тази школа от външнополитическата мисъл се опасяват, че твърде острата реакция на САЩ към руските действия в Украйна и в други страни от "близката чужбина" /термин, с който се определят бившите съветски републики – бел.ред./ може да укрепи съюза между Русия и Китай, а противопоставянето срещу самоувереното поведение на китайците в Азия може да подтикне Пекин да подкрепи руските злоупотреби. С други думи, не си струва прекалено силно да се оказва натиск върху всяка от страните поотделно, за да не се привържат прекалено силно една към друга.
САЩ се нуждаят от нов подход, основаващ се на два принципа. Първият, Америка трябва да се концентрира върху това да изолира и Русия, и Китай, без да се опитва да ги раздели.
Ще започнем с това, че нито един от тези два подхода не препоръчва разрушаването на партньорството чрез силов натиск – те предлагат да се използва "тоягата" единствено и само по отделно срещу Русия и Китай, когато е необходимо да бъдат притиснати по някакъв конкретен въпрос. Остава "морковът", но всякакви отстъпки, насочени към това да се скарат Китай с Русия и обратното няма да доведат до нищо, защото могат да навредят на жизненоважните американски интереси. Да речем, че Америка се примири с руския териториален ревизионизъм, надявайки се на ново сближение между Русия и Запада. Това само ще укрепи амбициите на Китай, но няма да принуди Русия да се противопостави на китайските териториални претенции. Обратното също е истина.
САЩ в момента нямат достатъчно привлекателни стимули за разрушаване на руско-китайското партньорство. Въпросът е в това, че структурата на отношенията между двете страни силно се е променила от епохата на Студената война. Някога САЩ и Китай можеха да сключат нещо подобно на съюз срещу Русия, защото Китай беше по-слаб, а Москва се опитваше да го превърне в своя марионетка, с което той не желаеше да се примирява. Днес по-слабата е Русия, но Китай не се опитва да й наложи волята си. При това режимът на Путин се опира едновременно върху идеологическото противопоставяне със Запада и на укрепването на връзките с Китай. На свой ред Америка няма какво да предложи на Китай, за да се откаже от отношенията си с Русия или да се опита да я обуздае. Истината е, че колкото по-големи проблеми създава Русия в Източна Европа, толкова по-малко внимание САЩ могат да отделят на Азия.
Естествено, че не става дума за принципен отказ от сътрудничество с Китай по Русия, Украйна и останалите въпроси. Вашингтон не трябва да се самозалъгва и да разчита, че при сегашното положение Китай или Русия ще сметнат за необходимо да се откажат от взаимното си сътрудничество. Вместо това САЩ трябва заедно със своите партньори и съюзници, а също така с останалите държави, да реагират по съответния начин на неприемливото поведение на Китай и Русия в техните собствени региони, включително, използвайки натиск и силови мерки. В същото време Америка не трябва да се обявява срещу китайско-руското сътрудничество там, където то не се отразява отрицателно на нейните интереси или на интересите на нейните съюзници.
Вторият принцип на взаимодействие към руско-китайското обединение е да се обръща внимание към неизбежните разногласия между Москва и Пекин. Вместо да се опитват да внесат разкол между двете страни, САЩ трябва да дадат на Русия и Китай възможност и пространство за взаимно дистанциране. Това означава не противодействието на опитите на двете държави да разширят своето влияние в общия им заден двор, а дори мълчаливо да ги поощрява. Например, Русия както и преди е разтревожена от уязвимостта на своите далекоизточни територии, затова тя поддържа стратегически връзки със страните, които граничат с Китай, включително Индия, Северна Корея и Виетнам. Украинската криза замрази отношенията на Русия с Япония, но не трябва да се забравя, че до 2014 г. дори тези две страни се сближаваха постепенно. САЩ не трябва да пречат на тези контакти. Напротив, Америка би трябвало по неофициални канали да даде да се разбере, че тя ги одобрява в тези случаи, когато те ще позволят на Русия да играе ролята на противотежест на китайското влияние в Азия.
Какво и да говорят официалните лица от тези две страни, че се стремят да обвържат руския проект за Евразийски икономически съюз с китайския проект за Икономически пояс по Пътя на коприната, Русия със сигурност ще се безпокои от проникването на Китай в нейната традиционна сфера на влияния в Централна Азия. Чувствайки, че на Запад НАТО я е навряла в задънена улица, Русия ще се стреми на Изток. За момента работи мълчаливата договорка Русия да се занимава в региона с въпросите на сигурността, а Китай – с икономическите въпроси. Но тя най-вероятно ще се срине, когато стремежът на Китай да защитава своите инвестиции с помощта на двустранно сътрудничество в сферата на сигурността с централноазиатските републики започне да предизвиква страхове у Русия. Към това трябва да се добави, че присъствието на Китай в региона ще продължи да нараства и местните правителства най-вероятно ще се опитат да играят на противоречията между Пекин и Москва. Това със сигурност няма да подобри нещата.
САЩ не трябва да се месят в този процес – нека регионалната конкуренция си върви. Добрата стратегия трябва да е наясно какво не трябва да се прави. И в този случай САЩ не трябва да влизат в конфликти с Русия и Китай в сърцето на Евразия. Нека двете държави бъдат противовес една на друга и заедно да се борят с тероризма, срещу чието противопоставяне Америка изхаби толкова сили и средства. Ако Китай и Русия искат да бъдат водещи партньори в сферата на сигурността в Афганистан или да финансират развитието на инфраструктурата в региона, САЩ трябва само да приветстват това. Колкото повече внимание и ресурси тези две държави отделят на Централна и Южна Азия, толкова по-малко сили ще им останат за Европа и Източна Азия. Това не означава, че САЩ трябва да игнорират този регион. Напротив, те трябва много внимателно да следят случващото се там – например, в качеството си на наблюдател в Шанхайската организация за сътрудничество и на член на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции. Това трябва да се прави най-малкото, за да не се изпускат от поглед руско-китайските отношения.
Понякога трябва да се усилват естествените разногласия с помощта на косвени удари по двигателите на руско-китайското сътрудничество. За целта не е нужно да се правят отстъпки. Един от тези двигатели е енергетиката. Растежът на петролната и газовата търговия в определена степен ще укрепи сътрудничеството между двете страни в широк смисъл, дори ако нивата на предвидените според договорите от 2014 г. тръбопроводи не бъдат достигнати. Само по себе си диверсификацията на световните енергийни пазари е добро нещо, но Русия и Китай не трябва да зависят прекалено един от друг. Затова има смисъл Америка да намали обема на руско-китайската търговия с енергоносители, започвайки да изнася за Китай собствен петрол и газ от нетрадиционните си запаси. За разлика от Москва и Пекин, Вашингтон не може да принуди бизнеса да се занимава с това, но е напълно способен да създаде благоприятни условия за американско-китайската енергийна търговия – по-конкретно за целта е необходимо да се отмени забраната за износ на суров петрол.
Сближаването на Русия с Китай е повод за балансирани решения, а не за насмешки и паника. Интересите и ценностите на САЩ изискват да се дава отпор, включително и със сила, срещу лошото поведение на двете велики държави. И възникването на руско-китайски съюз не отменя тази логика. Опитите да се правят отстъпки на Русия в Европа или на Китай в Азия, за да се отклонят страните една от друга, няма да дадат нищо. Би било по-разумно тихомълком да се поощряват взаимните разногласия между тях. Именно този подход при правилно прилагане може да осигури на САЩ максимален успех – както по времето на Студената война, само че с друга тактика. /БГНЕС
--------------
Джейкъб Стоукс и Аликзандър Съливън, "Форин афеърс".
