"8 май беше за нас ден на освобождение." Тези думи, които днес се приемат за нещо естествено и под които биха се подписали над 80% от германските граждани, преди 30 години звучаха почти сензационно, произнесени от един федерален президент. При това - президент от консервативния политически лагер, воювал от първия до последния ден на войната, капитан от Вермахта, многократно награждаван с ордени, и сражавал се тъкмо там, където войната е била водена с най-голяма бруталност: на Източния фронт.
8 май 1945 - дотогава за Германия това беше денят на "капитулацията", денят на една "загубена" от германците война. Двете понятия маркираха дискусиите и в моето семейство през 60-те и 70-те години на миналия век. И двамата ми дядовци попадат в плен през последните дни на войната, а единият от тях остава в плен повече от три години. Да, те несъмнено са били облекчени, че войната най-сетне е приключила, че са надживели бруталното взаимно избиване и че е имало шанс да се завърнат при семейството си. Но "освободени" те едва ли са се усещали в онези дни - също както и преобладаващата част от германците по онова време.
Които са искали да знаят, са могли да знаят
Само че федералният президент не се спря дотук с неприятните истини: "Онези, които са имали очи и уши за ставащото, и които са искали да се информират, не са можели да не знаят, че влаковете депортират хора." Така Рихард фон Вайцзекер засяга голямата тема-табу от първите следвоенни години: тази за вината на германците през 12-те години на националсоциализма. "Какво сте знаели?"- беше въпросът, задаван от младите хора през 1968 година към техните бащи и майки. Въпрос, който прекалено често оставаше без отговор, поради което, в крайна сметка, се стигна и до радикалния сблъсък на поколенията.
"Един народ, постигнал подобни икономически успехи, има правото да не желае повече да му говорят за Аушвиц", беше заявил през 60-те години председателят на Християнсоциалния Съюз (ХСС) Франц-Йозеф Щраус, който също като Вайцзекер е бил офицер на Източния фронт.
Крайно време беше да се сложи точка на удобната тактика на забравяне и изстласкване от съзнанието. Инициативата за това можеше и трябваше да дойде единствено от лагера на консервативните сили и на онези, които и сами са участвали във войната. Защото, естествено, че и други преди това бяха обръщали внимание върху германската вина в изказвания пред Бундестага - например федералният президент Густав Хайнеман, ангажирал се в рамките на църковната опозиция, или Вили Бранд, принуден да бяга от нацистите в изгнание в Швеция. Но тъкмо поради тези им активни позиции и двамата политици се сблъскваха с огромно презрение в следвоенна Германия. А ефектът от техните изявления неизменно си оставаше ограничен единствено в рамките на собствения им политически лагер.
Нова историческа идентичност
Именно на Вайцзекер се удаде да създаде нова колективна норма за историческата памет. И то не след една безопасна дистанция от ето вече 70 години, а във време, в което все още бяха живи милиони от участвалите и замесените във войната - било като извършители на престъпления, било като жертви. Въпреки съпротивата от редиците на собствената си партия Вайцзекер успя също да обясни на германците колко е важно трайно да опазят спомена за станалото.
Ако германското обединение през 1990 година не породи кой знае какви опасения и тревоги сред съседните на Германия държави, пострадали от националсоциализма, то това до голяма степен се дължеше и на новата историческа идентичност на германците, формулирана от Рихард фон Вайцзекер 30 години преди това. Тя създаде доверие към Германия в чужбина.
Ако днешният германски президент Йоахим Гаук е в състояние да заяви, че "Аушвиц е част от германската идентичност", без това да породи някакви остри обществени спорове, то германците явно са приели своята роля и отговорността си пред историята. И двете неща са плод от онази забележителна реч, произнесена на 8 май 1985 година. Рихард фон Вайцзекер има огромни заслуги към днешна Германия!
DW