Александър Йоцев е завършил УНСС, специалност „Икономика на промишлеността“. От 1994 г. до 2005 г. беше изпълнителен директор на "Булгарплод Слатина". От години работи в бранша, бил е вицепрезидент на Световната организация на тържищата и председател на Съюза на преработвателите на плодове и зеленчуци. В момента е изпълнителен директор на Съюза на търговците на храни в България и е собственик на консултантска фирма.

- Агробизнесът и туризмът биха могли да компенсират спада на индустрията – тази теза подхванаха първо икономическите експерти, но вече около нея се събират и гласовете на управляващите. Вярно е, че в земеделието влизат сериозни субсидии, но те са за единица площ и подкрепата е главно за зърнения бизнес. Никакъв шанс ли нямат производителите на плодове и зеленчуци, за които има не само външен, но и вътрешен пазар?

- Не и при това разбиране за агробизнес. За земеделското министерство освен зърно, тютюн и отглеждане на говеда, нищо друго не съществува. Субсидиите на хектар са съгласно Общата селскстопанска политика на ЕС, от която наистина не можем да избягаме. Но ние нямаме вътрешна секторна политика, която да даде шанс на производството на плодове и зеленчуци. От друга страна, има една представа, че хората трябва да излязат на улицата, за да се предприеме нещо. Но след като решенията на Брюксел идват отвън, а у нас не се провежда национална политика, защо тогава ни е тази администрация?

- Какво повече може да се даде извън предвиденото по Общата селскостопанска политика?

- Може да се предприемат мерки, свързани с данъците, с напояването, с наторяването, с кредитирането...Много неща са възможни, когато решиш да провеждаш в един сектор целенасочена държавна политика.

- По различните регламенти на ЕС съществуват мерки, които са насочени към организации на производители. Защо те досега не ползват този ресурс?

- Има цяла една национална стратегия за реализация на плодове и зеленчуци, регистрирани са десетина браншови организации, но те не са представили нито едно заявление за финансиране. Пълен абсурд е, защото това е единствената програма, която няма лимити, а е обвързана с реализация на продукция и зависи от оборота на съответната организация. Стандартната субсидия е 60%, а самофинасирането – 40%, но за някои мероприятия, например екологичните, финансирането може да достигне до 100 процента. Има много неща, които могат да се направят – алтернативни източници за по-малки ферми, инсталации за биогаз, има мерки за обучение, за промоция на плодове и зеленчуци, за насърчаване на консумацията им, за обучение на персонала, за управление на кризи, за да не се допуска недостиг или свръхпроизводство, повишаване на конкурентоспособност....Общо десетина мерки са във фокуса на тези операционни програми, а единствените бенефициенти могат да бъдат организации на производителите. Става дума за много пари, които биха могли да влезнат в българския агробизнес. Пак подчертавам: средствата са договорени, има национална стратегия, но няма заявки за финансиране.

- Но до производителите не достигат европейски пари, защото не са създали свои браншови организации.

- В момента производителите не се сдружават, защото не виждат ясно очертан икономически интерес да го правят. В развитите аграрни страни като Франция, Италия, Португалия например между 15 и 20 на сто от плодовете и зеленчуците идват от подобни сдружения, у нас – няма и 1%.
За няколко години между 2003 г. и 2006 г. производството на плодове и зеленчуци в България падна с 1 млн. тона - от 1,830 млн. т достигнахме 870 хил. тона. Това е катастрофа, която не прави впечатление на администрацията.

- Пазарът не търпи свободни ниши, като няма български, има турски домати, които наводниха търговската мрежа.

- Наред с добрите климатични условия в Турция има и нещо, което се казва аграрна политика и тя е много по-добра от българската. Съседите използват различни начини – къде открити, къде по-малко открити, за подкрепа на сектора. Правят се отстъпки в цената на поливането, на торовете и т. н. А понеже Турция има споразумение с ЕС, вносът на домати в Общността е почти безмитен и техният зеленчук печели. Но има и един доста сериозен проблем, свързан с контрабандата както на турски, така и на гръцки домати. Всеки производител или вносител трябва да плати ДДС, но който внася контрабандно, естествено си го спестява.
Сега на турската граница е едно безкрайно сноване и част от помещенията в Свиленградско са се превърнали в транзитни складчета, където се претоварват зеленчуци. Ако вкарвам доматите с камион в България, трябва да опиша в тир карнета всичко – количество, качество, цена. Но ако ги прекарам с лека кола, спестявам подробностите, защото внасям за собствено потребление. Но когато се направят 10 курса на ден по 300 кг, стават 3 тона с 20% по-ниска цена, защото са без ДДС. Това досъсипва българския производител.

- А какво правят консервните фабрики без българска суровина?

- Една част от тях си я внасят. В голяма степен нашите фабрики се реновираха по програма САПАРД и са на добро равнище като технологии. Пазарът ги форматира, те имат примерно капацитет за 100 единици продукция, но произвеждат 40. Минаха и на бутикови производства, правят огромен асортимент, но малки количества. Основно изнасят в Европа, по-малки партиди отиват за Америка. Русия е стар наш партньор и там колегите успяват да пробиват, но това е по-скоро инцидентно, не може да се говори за някаква инвазия.

- А каква е модата в консервираните храни, какво се търси повече напоследък?

- Търсят се възможно по-малко консервирани плодове и зеленчуци. Клиентът иска да са с по-ниско ниво на преработка, за да са запазени витамините.

Интервюто взе Маргарита Димитрова