Преживях потискаща история която ще ви споделя. Моя близка живееща в САЩ ми се обади, че иска да изпрати малък подарък за дъщеря ми. Обзет от наивитет й благодарих и препоръчах да използва добрата стара поща до адреса ми в Созопол. След известно време получих съобщение да се явя в митницата в Бургас, имало пратка на мое име. Така и сторих. Влязох в пуста сграда до входа на пристанището. Пуста не от служители, не, служители имаше предостатъчно, посетители нямаше нито един освен мен. Препратиха ме в старата поща на Ботева, където имало митнически служител. Не е далеч, на хвърлей разстояние от пристанището, скоро седях срещу любезна чиновничка, която с меден глас ми обясни, че колета имал обявена застрахователна стойност от 100 $ и ще трябва да платя мито и ДДС. Ок, няма проблем давайте, отговаря стария идиот. Госпожата ме погледна както змия гледа мишка и ми разясни да не съм така припрян, а да бъда добър да се върна в митницата до пристанището и си извадя EORI номер. Такааааа….. Какъв номер? Госпожо, какво има в колета, контраатакувам. Ганче, провиква се митницата, донеси 1508-456… Ганчето чевръсто се явява с колет, тиксо, кътер и ножица, отвори пакета от който изпаднаха плюшена кукла, рокличка и стари фиби, използвани от отвъдокеанската ми близка когато тя е била на свой ред дете преди има няма 80 години. Удрям го на просия, това няма стойност, преценете сама, 100 $ са написани така от старческа презастраховка да не изчезнат фибите в тези диви балкански територии, моля, проявете разбиране…Както сами можете да се досетите скоро тътрех крака обратно към бургаската митница. Къде мога да извадя EORI и изобщо какво е това. В 228-ма идете и да знаете, че този номер е европейски и е много важен за Европа и въртенето на света. Добре, рекох, щом е така ще вляза в Матрицата и ще осмисля деня на замислената и донякъде досадена от гнетателната нужда да ми вади важния номер чиновничка в 228. Подава ми дълъг и ситно изписан формуляр да попълня. Интуитивно не ми се хареса положението та я попитах кога ще получа номера? А, най-рано след седмица. Смаян реших, че не съм чул… Госпожо, трябва да се върна втори път от Созопол за важен европейски номер след седмица за да получа колет с кукла и рокля за три годишно? Ама вие какво си мислите, аз тук любезно ви обяснявам. Такааааа…. Станах и излязох. Няма да играя по ничия свирка в този живот си рекох ни митничарска, ни европейска. Ще поседи колета, ще го върнат пощите като неполучен и ще видим натам.

После се зачудих това ли е Европата? Или това е обратната страна на огледалото. Не онова от колета, а това на нашата действителност. Тази на „Ало, Танев“, пристанището Росенец или „златния гьол“. Та въпроса ми е към четирима мой познати представители на България в Европата, Надежда Нейнски, Филиз Хюсменова, Ивайло Калфин, Андрей Ковачев - за това ли се борихме? За да станем статистически номер? Или за да живеем по-човешки? Ще оценя ако ми отговорите. Вероятно написаното ще ви се стори частен случай, битовизъм на фона на разделението тресящо обществото, но в крайна сметка не е ли нормалния човешки живот и отношението към него от Апарата звено от обзелата ни нетърпимост към заобикалящото ни?

*Източник - Фейсбук профилът на Михаил Заимов