Печалбата е основната, ако не и единствена цел на всеки участник на пазара от страната на предлагането. Често пъти обаче стремежът към бърза печалба не носи ползи в дългосрочен план. Идеята, че трябва да се инвестира, за да се печели, е недолюбвана от българските производители. По аналогия с една стара еврейска мъдрост – ако инвестираш 5 лева, ще загубиш 1, ако инвестираш 10, няма да загубиш, а ако инвестираш 20, може да спечелиш 1, българските производители на храни ще бъдат принудени от пазара, сами да се убедят, че трябва много да се инвестира, и то най-вече в доверието на пазара.
През последните няколко месеца в България най-сетне се заговори за качеството на храните, които консумираме. Дълги години хората си шушукаха и недоволстваха от видимо влошаващото се качество на най-популярните български храни, но в общественото пространство почти не се дискутираше нищо по проблема, защото както бизнесът, така и властта изповядваха принципа, че ако премълчиш проблема, той може да те отмине незабелязано, ако говориш за него, по-скоро ще го предизвикаш.
Пазарната логика е сурова – качествените продукти са по-скъпи и на практика недостъпни за съществена част от населението на страната.

Защо се стигна дотук?

Стремежът към бърза печалба и ниската покупателна способност на хората накара много производители на храни да се откажат от традиционните методи на производство и да намалят себестойността на продукцията чрез използване на заместители и усвояване на най-модерни в света технологии. В сиренето започна да се добавя палмово масло и много калций, в бозата - тъжна поредица от Е номера вместо захар, а в хляба – какво ли не. Тези процеси вероятно са необратими, защото се срещат не само у нас. В Гърция обаче никой не се бунтува срещу добавянето на растителни мазнини в сиренето, защото на етикета го пише и потребителят сам лесно може да различи кое сирене не е произведено по традиционната технология.
В България проблемът е друг – потребителят няма достатъчно доверие в информацията, която получава от етикета, рекламите и обясненията на търговците. И това мислене не е лишено от логика. Практически цялата информация, която потребителят получава под една или друга форма, идва от този, който предлага продукта на пазара - информацията в рекламите и на етикета се поставя от производителя, а търговците ненавиждат да изхвърлят непродадената, но развалена храна и я предлагат като прясна до последно. Това автоматично създава предпоставки за съмнение.

Няма задължителни стандарти

Българските държавни стандарти вече не са задължителни. Не могат и да бъдат, поне докато България членува в Европейския съюз. Пазарните принципи са безпощадни – това рано или късно ще трябва да се разбере от политиците, защото всяко неудачно или нескопосано вмешателство в пазарния механизъм води до драстични изкривявания. Липсата на далновидност и способности да се защитят интересите на производителите на мляко преди присъединяването към ЕС доведе до драматични пазарни трусове. Сега преработвателите предпочитат да влагат в производството по-евтиното вносно сухо мляко и палмово масло, защото българските млекопроизводители не са в състояние да се конкурират с добре субсидираните си конкуренти от Западна Европа.
Във все по-глобализиращата се икономика рисковете от придобиване на опасни продукти се увеличават. Това поставя въпросът и за ефективен контрол на безопасността. Веднага възниква въпросът – какво общо има безопасността с качеството и може ли контролът върху безопасността да подобри качеството? Оказва се че има – поставянето на невярна информация върху етикетите, в опит да се прикрие истинското качество на продуктите, създава рискове за здравето на хората. Например, ако потребителят страда от диабет, консумирането на хляб, произведен от бяло брашно и оцветители, става опасно за здравето. Много хора страдат от алергии към вещества, които ако не са отбелязани на етикета, също могат да заплашват здравето им. Затова държавният контрол трябва да внася респект у производителите и доверие у потребителите.

Шанс за саморегулация

Това е практика, която е постигнала много успехи на Запад. Създаването на сертификационни схеми за качество, основани на браншови стандарти, може съществено да повиши доверието на потребителите. За целта обаче е необходимо да се обособи необходимото разбиране в рамките на отделните браншове на производството. Сиренето Parmigiano-Reggiano например, по-известно у нас като пармезан, се произвежда само на някои места в Италия, само от някои производители и само от някои млекопреработватели. Това е така, не защото държавата е наложила стандарт за производство на пармезан, а защото през 1934 г. се основава Консорциум на всички производители на това сирене. В браншовия стандарт дори е вписано, че кравата, от чието мляко се прави пармезан, трябва да е хранена само с трева/слама. Този консорциум полага основите на браншови стандарт – бизнесът сам решава, че е добре да запази традиционните технологии за производство.

Независимата информация

Едно от изпитаните средства в Западна Европа е сравнителното изпитване на качеството от независими организации. Например в Германия държавата е създала независима фондация за тестване на стоките (Stiftung Warentest) още през 1964 г., която първоначално е била финансирана изцяло от държавата, като в рамките на 20 г. процентът на финансиране плавно е намалял до около 30%. Сега държавното финансиране е под 10%, като фондацията се издържа от продажбата на списанието, публикуващо резултатите от тестовете. Подобни организации съществуват в цяла Западна Европа и тяхното положително въздействие върху качеството на предлаганите на пазара стоки и услуги отдавна не учудва никой.
Възможно ли е нещо подобно да се развие и в България?