Люба Кулезич Авторитетното германско издание „Шпигел“ не един път дърпа българските власти за опашката и им гледа сеира. Сега списанието се е захванало не само с българската корупция и с износа на родна организирана престъпност в ЕС, както нерядко ни бъзваше досега. Последната му онзиденшна публикация за България съдържа реалната заплаха страната ни да бъде съдена в Страсбург от германски граждани. Те, представете си, с десетилетия не мирясвали и искали да научат къде са погребани техни близки, избити по южната ни граница като бегълци в Гърция и Турция от български граничари. Визиран е случай от далечната 1966 г., когато две провинциални немски момчета били разстреляни като кучета при опита им да преминат отвъд бодливата тел. Сега сестрата на едното от тях продължава да досажда на държавата ни и държи да научи не само истината за смъртта на брат си, но и гроба му. От статията узнаваме още, че не само тази жена, но и други нещастни роднини са били пращани от тукашните власти за зелен хайвер, та дано се откажат от безсмисленото си начинание. Така поне би направило всяко местно човешко същество, дресирано да приема безсилието си като дар Божи. Онези хора обаче не щат да я карат по български и съвсем педантично с години преследват целта си. В резултат на тази германска безотказност ни се налага да разберем, че проблемът за избитите по бившата ни соцграница бегълци отдавна съществува като черен печат в международния паспорт на България. Само че от Генщаба и от Министерството на отбраната с години си траят по въпроса. Правят се на утрепани и за излязлата от печат книга в Германия „Смърт в България”. Неин автор е 43-годишният политолог д-р Щефан Апелиус. Откъси от дългогодишното му изследване са били публикувани и преди в немски медии. Отзвукът в тукашните е бил маргинален и неохотен, поради което явно сме пропуснали да чуем какво твърди Апелиус. Че не само преди, но и след членството ни в ЕС всяко издирване на документи в съответните служби и министерства у нас е било съпроводено с глухо мълчание. Но по време на кютането търсените папки изчезвали яко дим. Никой обаче не смята за нужно да потвърди или отхвърли клеймото, че сегашните власти индиректно подкрепят мародерството на предишния режим. Така един вид се отъждествяват с него въпреки новите си европейски дрехи. Това е толкова сериозно обвинение, че липсата на българска реакция е направо абсурдна. Министърът на отбраната и шефът на Генщаба не рискуваха да постъпят като социалната си колежка Масларова, която с писмо нападна Би Би Си след филма за ужасите в детския дом в Могилино. Но поне можеха да действат по-съобразително и да инициират чрез свои хора в медиите готовност да вдигнат завесата над убийствата на българи по границите. Не само германци са били дупчени с куршуми в гръб при опит да изберат свободата откъм България, нали? Със сигурност е имало и наши сънародници, загинали при порив да прескочат Берлинската стена. Но България не е показала желание да се разтършуват архивите на бившата ЩАЗИ за такива случаи. Поне като ответна реакция на немските медии, ако не е от уважение към човешкия живот. Това е непоколебим израз на липсващо институционално достойнство, но и доказателство за гузност. Зад нея истината вероятно е още по-чудовищна от написаното в западната преса досега. В противен случай, ако не друго, то игралният филм „Граница”, който първи проговори на български по същата тема, щеше да бъде свален от рафта. А се намира неизменно там 13 години след първото си излъчване по БНТ. Тогава създателите му Емил Тонев, Илиян Симеонов и Християн Ночев едва не бяха линчувани като родоотстъпници от щатните армейски генерали, от отзивчиви трудови колективи и от отделни досетливи патриоти. Сега едно шумно припомняне на „Граница” щеше да е хитър ход на морална реабилитация чрез изкуството, докато правителството се реши да съдейства на неотстъпчивата памет на немците. Та и българите да усетят минимален душевен покой. Вместо това мирно преживяме прясната новина, че кабинетът е наел нов външен лобист да оправя имиджа на страната ни в ЕС. Това е австрийската фирма „Д-р Хохегер Комуникационсбератунг”. Тя ще получи на първо време 1 милион евро, за да лъска българското реноме в западните медии. Договорът обаче не предвижда възбрана за разследвания като отпечатаното в „Шпигел”. Но загубите от него са далеч по-големи от пиарските харчове на кабинета.