Валери Найденов Вчера цялата нация отпразнува годишнината на военното разузнаване с големи хвалби за тази благородна патриотична дейност, но забрави да спомене най-важното – че всеки, който е имал нещо общо с нея, трябва да бъде огласен като агент на комунистическите тайни служби. Включително и тези, които са си отбивали редовната военна служба в най-различни армейски поделения. Например в радиоразузнаването, в армейските разузнавателни роти и така нататък – над 50-60 хиляди човека, които дори и не подозират, че така ще се извъртят нещата. Аз лично също отбих задължителната тогава двегодишна служба като парашутист разузнавач в поделението в Мусачево, което бе на пряко подчинение на Разузнавателното управление. Преди две седмици бившият дългогодишен шеф на това управление, генерал-полковник Васил Зикулов, представи книгата си “ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ В БЪЛГАРИЯ И СТУДЕНАТА ВОЙНА” и в тази връзка ме покани да кажа няколко думи пред прошарената, но доста видна аудитория. Говорих без писан текст, но ето приблизително какво казах: “На страница 370 в книгата на генерал Зикулов започва главата за оперативно-тактическото разузнаване. Там се казват много силни думи за поделенията от така наречения спецназ - парашутистите разузнавачи. Аз лично служих от 1996 до 1968 г. в тогавашното парашутно разузнавателно поделение в Мусачево от 1966 до 1968 г. под командването на подполковник Винев, наследник на знаменития полковник Калъпчиев, който неотдавна бе загинал, опитвайки се да постави световен рекорд по най-ниско отваряне на парашута. Подготвяха ни, за да ни хвърлят дълбоко в тила на гръцката армия в случай на война, на 400-500 километра зад фронта. Там трябваше да предаваме сведения за движения на войските и евентуално да правим диверсии. Между другото тогава в Гърция имаше тактически ракети с ядрени бойни глави, които можеха да ударят цялата територия на България. Те бяха подвижни и добре маскирани, така че по онова време не можеха да се следят от космоса. Обучаваха ни как да ги търсим и евентуално да предадем точните им координати. Ако успеем, това би спасило например голям български град със стотици хиляди българи в него. Човекът с гущера Слава богу, не се наложи да воюваме с Гърция, а днес вече сме близки съюзници и почти съграждани. Но тогава не беше така. Аз бях младо момче, нито съм имал възможност да избирам в кой точно държавнополитически блок ще се родя, нито пък съм си избирал поделението. Само знаех, че трябва да си отбия дълга към родината. Когато пристигнах в Мусачево, не успях веднага да намеря портала и проникнах в поделението през един отвор в оградата край боклука. Събрахме са няколко такива заблудени новобранци. По едно време се появи един свиреп старшина, който носеше в ръка жив гущер. Събра ни, изгледа ни свирепо, отхапа половината гущер и го изяде пред смаяните ни очи! Ето, това ви чака и вас! - заяви той, докато още дъвчеше, а по брадичката му се стичаха рептилните течности. После се оказа, че старшината Симо Сълев е голям симпатяга – гущерът бе коронният му номер, с който се бе прочул във военното разузнаване. С това искаше да каже, че разузнавачът трябва да се научи с разни горски животинки и дори с гущери, ако му се наложи да оцелява. Страх и ужас с главата надолу Сълев беше шегаджия, но службата в “спецназ” бе изключително тежка. Запомнил съм я с постоянно тичане, безкрайни преходи, пълзене в снега и калта, за да се обезвреди например вражески войник на пост, цели седмици в планините и студовете далеч от огън и от печки, спане в снега при минус десет градуса, нощни тревоги и скокове и така нататък цели две години. И няма млад войник, няма стара пушка – всеки понася наравно мъката, болката, страха. Когато постъпих бях изнежен градски младеж, но много скоро се уредих със собствен парцел отвъд предела на човешките възможности, който посещавах почти всекидневно За скоковете - какво да кажа? Парашутният скок по принцип е удоволствие. Но не и горските скокове, когато човек пада с 5 метра в секунда право върху едни борове като върлини. А при нощните скокове изобщо не вижда върху какво точно пада. На мен лично не ми се е случвало нещастие, но веднъж преживях голям страх. Раницата на парашута ми се отворила още преди да изляза от хеликоптера, но аз не съм разбрал. Парашутният инструктор (същият този старшина Сълев) я натиснал отзад, за да не се изсипе парашутът вътре. В резултат се преметнах и завъртях така, че краката ми се оплетоха във вървите и увиснах с главата надолу. И започна една борба да се освободя, в която опознах дивия, примитивен ужас. Мятах се като риба, а през копринения парашут виждах луната, никога няма да забравя тази луна. Освободих се секунди преди да тупна. Как на Мико Петров му замръзнаха краката Може би помните известния колега Мико Петров, той също бе от нашето поделение. Веднъж край Сливница температурата стигна минус 20 градуса, а ние се учехме да оцеляваме в планината, без да палим огън, за да не ни открие врагът. На Мико му замръзнаха ходилата, изрязаха му доста месо, но все пак успяха да му спасят пръстите. Друг път готвачът на поделението му падна през дупката на парашута и двамата висяха заедно до земята. Спомням си и как парашутът на (тогавашния) лейтенант Караманолев не се отвори край Доброславци, а запасният му парашут се скъса и той започна да пада с такава стремителна спирала, че ударът в земята отекна на километри. Тичахме към него, за да видим дали е жив. Той обаче се изправи и извика: “Никой да не приближава! Тук има провокация!” Оказа се, че няма никаква провокация, просто цялата серия български запасни парашути е дефектна. Смениха ги с чешки. Ей такива лакърдии мога да ви разказвам безкрай, уважаеми разузнавачи. След казармата обичах да ги разказвам на младите момичета, дано им направя впечатление. Винаги съм бил горд, че съм изкарал най-тежката военна служба в българската армия. Какво бе учудването ми, когато разбрах, че и тази тежка, мъжка служба сега влиза в списъците на тоталитарните тайни служби. Вместо да се гордеем, трябвало да се срамуваме! Айде стига, бе! Аз пък ви казвам, уважаеми пенсионирани разузнавачи, че никой, който е служил на родината, не трябва да се срамува! Напротив – трябва да се гордее и да се хвали от сутрин до вечер, тъй като дупедавците ви освободиха от военната тайна! Нека се срамуват предателите или мамините синчета с неясна ориентация, които сега се забавляват с тези досиета! Народът ясно казва какво мисли по въпроса. Каза го няколко пъти, но тези дупедавци отказват да чуят какво им говори българският народ! Чест и гордост е да си бил разузнавач. Чест и гордост е да си служил на родината си! Нека се срамуват синовете на тогавашните управници, които сега приеха този закон! Да се срамуват шестаците от политическата полиция, които си криха досиетата, а сега топят истинските мъже на България! Да се срамуват тези, които се срамуват!” След като казах тези думи, старите кадри от разузнаването дълго ръкопляскаха, някои белокоси офицери ме запрегръщаха, а две дами се опитаха да ми пробутат свои стихотворения. Аз обаче заявих, че имам принцип да не рецензирам поезия.