Живко Желев В годините на твърде дълго продължилата либерална демокрация се роди една знаменателна сценка, която се е случвала в почти всеки български дом. В тясното антре на панелката, под светлината на мъждукаща крушка средностатистическият български мъж на средна възраст се готви да излезе и приглажда посивелите си коси пред огледалото. Понамества връхната дрешка връз поизгърбения си силует и за кой ли път казва на жена си: "Гледай, ма Маро, чисто нов балтон - за седем години му се такова майката. На нищо го направих". Зад тези небрежно подхвърлени фрази се крие богат спектър от чувства. Първото е свързано с известна гордост, че въпреки годините балтончето още важи. Е, не е за Народния театър, ама да идеш до магазина или за някой митинг - става. Второ - артикулира се известна виновност относно състоянието на дрешката. От една страна, годините са му "таковали майката", но от друга - и аз "на нищо го направих". Тоест в тези 7, 10, 15 години е имало няколко топли зими, тъй че балтончето би следвало повечко да се държи в нафталина. На трето място - мъжът на средна възраст изразява и плаха надежда, че жена му Мара би могла да стъкми някак бюджета за ново балтонче. Разбира се, след като бъде отчислено дължимото на парното, водното, стълбищното, данъчното, винетното и така нататък - докато окончателно свърши "сухото". Такъв е животът на мнозинството от населението, което бива титулувано от нашите "елити" с прозвището "обикновени хора". Това в известен смисъл е логично, тъй като у нас "горният ред на щайгата" рязко се отличава от населението. Не само в имуществен план, но и във, така да се каже, психо-социален. В "горния ред" е многократно завишена концентрацията на "различните" за сметка на обикновените. Различни най-напред по партиен признак, а след това по отношение на секса с деца, другари и господа от същия пол. Не че сред обикновените хора няма педофили. Но както стана ясно напоследък, те бързо се ориентират към шоубизнеса, а оттам до парламента има само една крачка, както, вярвам, сте се убедили. "Горният ред на щайгата" е всъщност връхната дрешка на нашата демокрацийка за пред хората. Нещо като балтончето на нашия герой от тясното антренце. Ама разликата е съществена. В отличие от неговото притеснено сетренце тук става дума за твърде скъпо, удобно пардесю. Като го облечеш, не само да ти е широко около врата, ами вътре в него можеш да се извъртиш на 180 градуса и пак да ти стои добре. Има копчета отпред, ама за всеки случай и отзад. Кройката му е уникална. Нещо между азиатски кафтан и англо-саксонски тренчкот. Има множество джобове, особено вътрешни. В един от тях е скрита сметката за външния дълг. Вътрешните джобове са разположени така, че да може дела, документи и пачки бързо да се прехвърлят от единия в другия. Има само един външен джоб - десен, който е разположен в близост до лявата ръка. Майсторите на този модел до такава степен се гордееха с него, че още навремето го изпълниха изцяло ръчно, при това с бели конци. Последните имат и декоративна стойност, тъй като на места преминават в репризи и тежки бродерии, които очертават силуетите на авиокомпании, телекомуникации, че и магистралната посока на нашето развитие с надпис "Тракия". Лошото при работата с бели конци е, че много бързо се цапат. Особено при прехвърлянето на парчета сланина от Държавния резерв в някой от вътрешните джобове. То, Голямото цапане започна още при разпределянето на мазните джолани от масовата приватизация. Та чак до днес. Тъй че, ако се случи да се погледнем в огледалото къмто днешна дата, ще видим един безспорно екстравагантен силует, но твърде съмнителен в хигиенно отношение. На първо четене моделчето се нуждае от основно обезпаразитяване. След това е хубаво да се разпори по шевовете, най-вече по вътрешните. Отделните съставни части могат да се проснат да поизсъхнат някъде по-назад, в задното дворче на нашенската демокрация.