Чавдар Найденов Някои се надяват Брюксел да наложи форсмажорно конкуренция между нашите телекоми, тъй че цената на минута разговор да се стопи някъде до средноевропейско ниво. Други се надяват 12-а въздушнопреносима дивизия на САЩ да окупира безмитните магазини на границата и да се отклонят приходите към образование вместо към гърли и яхти. Аз също се уповавам. Взорът ми е вперен в стачката на 12-те хиляди сценаристи, която навлезе в третата си седмица. Уви, при минимален интерес от страна на нашите медии. Напразно, за пореден път се решава съдбата на света. Първи паднаха вечерните забавни предавания на Джей Лено, Дейвид Летърмън и Конан О’Браян – първообразите на Шоуто на Слави. По-точно, потекоха повторения. В резултат зрителите им намаляха с 1 милион. Най-сетне. Хуморът им, честна дума, с нищо повече не гъделичка мозъчната гънка от шегите в нашенските шоу-програми. Както и да е, засега рекордът е на Конан О’Брайън. В знак на солидарност той отиде при пикетиращите сценаристи и там направи за медиите следното изявление: „Драги зрители, ако си мислите, че това, което говоря, си го измислям аз, искам да ви съобщя, че грешите.“ (Не бе попитан за автора на това сложно изречение.) Филмовите студии, разбира се, имат по-големи запаси от сценарни текстове. При тях се очаква криза някъде към втория месец от стачката. Съдейки обаче по предишната стачка от 1988 г., тази може да продължи половин година, да коства един милиард долара и... да завърши с много скромни придобивки за текстописците. А жалко. Всяка вечер – поне по един заловен терорист Това са всъщност хората, чиито умотворения ни радват поне за 4 от 6-те часа, прекарани всекидневно пред телевизора. И тези умотворения, няма спор, си ги бива. Във всеки случай новините им дишат праха. Във филмите ФБР и ЦРУ разбиват поне по един терористичен заговор на вечер, докато в света на новините за 6 години не са успели да заловят и осъдят нито един. Виц, но факт. Грандиозно тъпи филми – некадърни, несмешни, зле замислени, зле изпълнени, немощно написани, изиграни от хора, които приличат на дивеч, парализиран от автомобилни фарове нощем. В тях има толкова находчивост, колкото в катастрофа с влак. Да сме наясно – не мисля, че сценаристите са глупави хора. Напротив, интелигентни са. Мога само като Шекспир да възкликна, че „до гърлото съм сит заслугата да виждам просекиня и глупостта - в костюм със бисер шит, и творчеството - с вързани уста, и правдата - във служба на лъжата...” и т.н. Мит е и това, че са богати – средният им доход е 20 хиляди долара (при граница на бедността за Калифорния от 16 хиляди). Не казвам, че в американското кино всичко е глупаво развлечение. И не твърдя , че грях тук имат само американците. И филмово студио „Горки“ бълваше сив поток – по-точно разлив с размерите на Волга. Да не говорим за Боливуд. Само че – какво от това? „Денят на независимостта“ Подведен от рекламите, веднъж поведох семейството на пълноценно киноразвлечение. Попаднахме на „Денят на независимостта”. Там едни извънземни се опитаха да изтребят човечеството от Космоса. За да могат да извлекат всички ресурси на планетата и после да продължат нататък към следващата. Тази по-специално обаче се оказа дом на Съединените американски щати, а нападението им - насрочено баш в навечерието на 4 юли. Фатална грешка! Бедата сплоти нацията. Възсъедини например Уил Смит – експанзивен пилот със златно сърце с Вивица Фокс, стрийптизьорка, естествено, също със златно сърце. Лош знак за извънземните. И президентът се оказа на висота: първо, като главнокомандващ лично се би с пленен извънземен, който на свой ред се опитваше да обсеби съзнанието му, а преди фаталната битка вдъхнови ескадрилите с реч, в която заяви, че ако победят, от този ден целият свят ще нарича 4 юли Ден на независимостта. Какво му оставаше на Уил Смит? Присети се за Междузвездни войни, преодоля защитата на кораба майка, остави там нещо -я компютърен вирус, я атомна бомба, и както си му редът, отлетя на фона на огненото кълбо, погълнало противника. Да знае друг път! Оттогава почти не ходим на кино. Но няма отърване от нескончаемите тегави приспивки за полицаи, адвокати, серийни убийци и гимназистки. Скука. „Тримата мускетари“ Изключение донякъде са екранизациите. Примерно „Тримата мускетари” с Чарли Шийн от 1993 г. Там дори нямаше огнено кълбо накрая, макар че рухнаха разни дървени конструкции, чието единствено видимо предназначение беше Д’Артанян да ги бутне върху преследвачите си. Но спокойно – иначе всичко си беше наред. Кардиналът не плете заговор, за да злепостави кралицата пред краля – за по-просто нае снайперист, който да гръмне горкия монарх на рождения му ден. Д’Артанян обезвреди в последния миг атентатора, но Ришелиьо взе краля и кралицата за заложници и ги помъкна към подземието - страшно е да си помисли човек с каква цел. Рошфор не изплете сложни интриги с Миледи, а просто застреля Арамис в гърдите. Арамис обаче след след 5 минути се съвзе и видя, че куршумът е отскочил от големия кръст на гърдите му. Прост човек е бил Дюма-баща. Още Карел Чапек е изяснил ролята на сценариста: „Практически погледнато, сценарият е насилие над сюжета с цел той да бъде превърнат в нещо, което зрителите да могат да гледат в течение на два часа, без изобщо да мислят.” И тъкмо това, а не лошото училище е причината по целия свят да израстват младежи, които не биха узнали нищо за „Гордост и предразсъдъци”, ако не гледат филма, от който старателно са изрязани всичките остроумни диалози от романа. И като се има предвид, че филмите са главната експортна индустрия на Америка, гръбнак на калифорнийската икономика, ясно е, че никакви остатъци и спомени за съществуването на човешката култура отпреди средата на 20-и век няма да бъдат пощадени. След което киноиндустрията ще се заеме със следващата планета. Затова – солидарност с холувидските пролетарии на умствения труд! Да събираме помощи и да им ги изпращаме, та дано стачката да изтрае колкото е възможно по-дълго. По възможност – вечно.