"Мирът е единственото нещо на този свят, което като го поделиш с другите, не намалява, а постоянно нараства.” Августин Блажени Онова, което няма да прочетете в декларацията за юбилея на ЕС, е същото, което преди 8 години не можахме да прочетем в декларацията от Вашингтон за 50-годишнината на НАТО. В края на април 1999 г., когато авиацията на алианса наместваше националистическите мераци на сърбите в Косово, лидерите на държавите от Северноатлантическия съюз се събраха в столицата на САЩ, за да отбележат половинвековното съществуване на Северноатлантическия съюз. Косовската криза обаче пречеше на дългосрочната прозорливост, а държавните ръководители се надпреварваха да изразяват солидарност с бомбардировките над бивша Югославия. Вашингтонската декларация дипломатично трябваше да формулира политиката на военния съюз през новия век и да очертае образа на врага. Вместо това, приетият разводнен текст за първи път позволяваше на съюза да действа в държави извън границите на страните-членки. Стъписана от намесата на Балканите, Москва се понамръщи, но последвалите през 2001 г. нападения над "близнаците" в Ню Йорк окончателно избистриха образа на новия враг – световния тероризъм. Именно след 11 септември 2001 г. за първи път САЩ задействаха член пети от учредителния договор на НАТО и поискаха съдействие от своите съюзници за сваляне режима на талибаните в Афганистан. След това обаче войната срещу тероризма зацикли. Липсата на ясна международна дефиниция що е то тероризъм и как да се борим срещу него, съчетано с преплитането на геополитически интереси в Близкия Изток, доведоха до втората война в Персийския залив. Този път американците нямаха рамото на НАТО. Наложи им се да използват международна подкрепа на така наречената тематична коалиция. Войната срещу Саддам разцепи ЕС. Отново лъсна фактът, че общата външна политика на съюза е само пожелание далеч от действителността. Междувременно НАТО се зае с по-легитимната според Брюксел цел - умиротворяването на Афганистан. Прехвърлихме целия низ на събитията от последните 8 години, за да се види, че липсата на ясно стратегическо виждане за развитието на света води до акции на парче, до импровизации с неизвестен край и необратимо разместване на геополитическите пластове. Липсата на ефективна реалполитика води до там, че действителността подминава така наречената обединена Европа, за да превърне съвременността в едно неуправляемо и опасно бъдеще за същата тази Европа. Половинвековната годишнина на ЕС през 2007 г. е застрашена от същата "вашингтонска” многословност, приповдигната солидарност и отчайващо нежелание да се погледне отвъд видимия хоризонт на най-близкото утре. Днес обединена Европа се е втренчила в недоносената си конституция и бърза да пречупи всичко пред въпроса "за” или "против” този съмнителен текст, който между другото е залегнал във всички вече действащи, предходни договори на съюза. Някога бащите на следвоенната обединена Европа бяха обвинявани в прибързаност, в прекален оптимизъм. Дори им се присмиваха, че водят политиката на тангото. Обикновено правеха две крачки напред към общността и след това една назад към националните си държави. Но важното беше, че те имаха посока, движение, а и ритъм, ако щете. Напротив, от всички стъпки и документи на европолитиците днес личи страхът от вземане на истински решения. Всичко се протака във времето заради егоистичния страх, че въпреки стратегическите интереси на общността трябва да се равняваш по най-близките вътрешно национални избори, които могат да те свалят от власт. Примери има колкото искате. Да тръгнем от общата европейска отбрана. Във Франция и Германия не искат да признаят, че тя може да се гради само след сключването и изпълнението с НАТО на договор са стратегическо сътрудничество и взаимодействие. Всеки друг опит за изграждане на самостоятелни отбранителни сили в Европа извън рамките на пакта, водят до парализа, безпомощност и безсмислие и на двете институции. За какво ще отговаря изпълняващият предвижданата длъжност на външен министър? Повечето държави членки не виждат в него нищо повече от поредния посредник или координатор, който наперено като паун да се разхожда по света и да развява опашатото флагче със звездичките. Но длъжността външен министър едва ли ще прикрие липсата на обща външна политика в Брюксел. За да е поне малко по-полезен от днешните комисари Бенита Валднер или Хавиер Солана, бъдещият външен министър на общността трябва да има край себе си оперативен щаб с представители на външните министерства от всички държави членки. Те трябва да могат оперативно да му дават информация и да формират чрез гласуване общи позиции, които да бъдат представяни и защитавани като общоевропейски. Например, преди Хавиер Солана да се изцепи, че ЕС не подкрепя противоракетната отбрана на САЩ в Европа, но всяка страна-членка може по отделно да преговаря с американците, беше хубаво да ни попита дали страни като България, Гърция и Румъния случайно не се чувстваме застрашени от иранските ракети. При това тези ракети все по-настойчиво пълзят към нашия континент и вече се базират в Сирия и Ливан. Но защо ли да ни пита? Той си знае, че в София, пък и в съседните ни столици, едва ли имат някаква членоразделна позиция по който и да е общ европейски въпрос. По същия начин стоят нещата и с така нареченото дипломатическо решаване на ядрената криза с Иран. Неизвестно защо, на думата преговори се възлага някаква магическа сила. Очаква се, че от самосебе си иранските аятоласи ще се откажат от своите ядрени амбиции, само защото срещу тях е седнал да преговаря някакъв ЕС, който притежава някаква митична "мека сила”. Само дето не смее да използва тази сила, защото знае, че всъщноост я няма или е много поделена с НАТО, Русия и останалия свят. В Техеран, разбира се, знаят, че преговорите се водят проформа, защото Франция и Германия никога не биха рискували и отстъпили на китайците икономическите си позиции в Иран. Подобна плодотворна континентална дипломация видяхме в Ирак през 2002 г. И като говорим за обща европейска външна политика, дали Франция или Великобритания биха отстъпили на Брюксел своето право на вето във вече амортизирания Съвет за сигурност в ООН? Едва ли! Тогава кое ни е общото? Какво да кажем за общата европейска политика в областта на енергетиката? Уж сме заедно, уж сме съюзници, но когато работата опре до преговори с Москва, всяка държава от съюза трябва сама да поеме своя път към Каноса, за да се оправя поединично със симпатиите и фобиите на Кремъл. Извинявайте, дами и господа, но в България при такъв случай казват: "Оти ги ручахме жабетата?!”, тоест, защо ни беше цялото напъване да станем пълноправни членове на една общност, след като Германия, Франция и Италия ще се пазарят поотделно с Русия за газовите си доставки, за трасетата и маршрутите на газопроводи и петролопроводи, и то за сметка на останалите бедни и нежелани роднини от Изток. За каква обща енергийна политика иде реч? Но това направо са бели кахъри на фона на отчайващата липса на общо стратегическо виждане за разширяването на ЕС. Старите страни-членки са уморени от разширяването. Защо не попитат дали и ние новите страни-членки не сме уморени от толкава реформи? Уморени сме, но нали трябва да вървим в обща крачка. На тържествата за юбилея на общността се избягва споменаването на името Турция. Във Виена например, край Дунав все още им се привиждат еничарите на Сюлейман Великолепни. В Гърция след еносиса на Кипър през 2004 г. се надяват, ако могат, да клъвнат още нещо от спорните зони в Средиземно море. Във Франция са дотолкова самовлюбени в залязващото си величие, че не могат да приемат някои да е по-многоброен или икономически по-жизнен от тартюфската прегръдка между Париж и Берлин. Само че, приемането на Турция в ЕС е много по-важно за Брюксел от цялото това дребнотемие. Интегрирането на Турция ще предопредели бъдещето на Европа. И не защото на някои им се привижда, че Анкара е новият "троянски кон” на американците в Европа. Източна Европа също е обвинявана в излишен проамериканизъм. Ако съюзът остане затворен в сегашните си граници, независимо от отношенията с Украйна и Беларус, геополитически общността ще остане енергийно зависима от всички управленски колебания и кризи в Русия и Близкия изток. В сегашните си граници, въпреки всички лисабонски стратегии, ЕС ще бъде смачкан икономически от САЩ, Китай и Индия. Исторически Европа е имала тежест в международните отношения не като регионална сила, а като митрополия. Нейното утре е обречено, ако няма ясна бъдеща имперска политика в добрия смисъл на този израз. Евроимперската политика трябва да бъде насочена не на Изток, а към Средиземноморския свят. Турция е само първата необходима стъпка към установяването на ред и общи стандарти и политики в този свят. Може да се дискутира как да стане това? Дали чрез някакво специално членство или по-дълги преходни периоди. Но след Турция Европа, (а защо не и НАТО?) задължително трябва да интегрира държави като Сирия, Йордания, Ливан Израел, палестинската анархия, Египет и цялата Магреба до Мароко и Западна Сахара. Когато искаш да си спонсор на мира в Близкия Изток, трябва да си готов не само да изливаш пари в бездънната яма на корумпираната палестинска автономия, но и да дадеш гаранции и за другата страна. Израел отдавна чука на вратите на ЕС и НАТО, защото това е единственият им дългосрочен шанс да оцелеят като държава сред приятелското им арабско обкръжение. Ползата от интегрирането на Близкия Изток в ЕС няма да бъде единствено енергийната стабилност и установяването на прогнозируеми отношения със съседните петролни монархии. Съпътстващи успехи на евроимперската политика към Средиземноморието и Близкия Изток ще са решаването на проблеми като демографията, емиграцията, разширяването на пазарите и източниците на суровини, контролът върху екологията. Но най-голямата награда ще е мирът. Защото само мирът край границите на ЕС може да осигури просперитет на съюза през ХХI в. Политика, достойна за следващите 50 години на европейската общност. Целият въпрос е дали сме готови да поемем тежестите и отговорностите на този мир, за който понякога се налага да воюваш, да прилагаш санкции, да водиш обща политика, извисена над слепия национален егоизъм. Подобни отговори едва ли ще прочетете в юбилейните европейски документи и излияния. Иво Иванов