През 1959 година концернът "Круп" обяви, че обмисля изплащането на обеззщетения на бивши еврейски концлагеристи, полагали принудителен труд по време на Втората световна война. Реакциите обаче бяха нееднозначни. Тогавашното правителство на канцлера Аденауер, както и Съюзът на германската индустрия предупреждаваха, че тази инициатива на фирмата може да има непредвидими и нежелани последици. Впоследствие плановете на "Круп" бяха изпълнени само отчасти - поради сблъсък на много и различни интереси. Това показва, че в края на 50-те години на миналия век западногерманските компании очевидно не са виждали причина да търсят някаква своя вина или да започват дебат за нацисткото си минало, пише в тази връзка "Зюддойче цайтунг".
На фирми като "Ауди" или "Д-р Йоткер", например, им бяха необходими повече от 70 години, за да се захванат с прочит на "кафявото" си минало. "В годините на войната нито една фирма не е била чиста", казва по този повод историкът Йоахим Шолтишек. Според него всички са се възползвали от принудителния труд, полаган от затворниците, тъй като редовните работници са били на фронта. Дори един фабрикант като Роберт Бош, който е бил отявлен противник на режима, е бил принуден да се примирява с това положение, казва Шолтишек.
Десетилетия след 1945 година, включително по време на широката обществена дискусия за принудителния труд, водена в Германия около началото на новото хилядолетие, германските фирми се държаха така, сякаш жертви са били самите концерни, а не хората, принуждавани да работят за тях като роби. Много от тези принудителни работници са били изтезавани до смърт и са умирали от изтощение.
Първоначално германските фирми се оправдаваха с това, че не са имали друг избор освен да са подчинят на нацисткия режим и да използват труда на концлагеристи и военнопленници. А когато съдът във Франкфурт през 1957 г. отсъди, че фирмите са били длъжни да се грижат за живота и здравето на работниците си, цялата индустрия се обяви срещу търсенето на някаква колективна вина.
Тираничните режими не се крепят само на терора и тайните си полиции. Те не са природно бедствие, което връхлита изневиделица, а се нуждаят от одобрението и подкрепата на широки части от обществото. Едва ли някой би могъл да оспори обаче, че нацистката диктатура и нейната идеология са се ползвали именно с такава широка подкрепа от обществото. Марксистите често твърдят, че едрият капитал е основният виновник за идването на Хитлер на власт и престъпленията по времето на нацизма.
Без съмнение капиталът също носи вина, при това голяма. Но действията му не се различават особено от тези на останалите обществени прослойки: в лекарското съсловие и в академичните среди, при военните и сред държавните чиновници - навсякъде съпротивата срещу режима е била по-скоро изключение, отколкото правило.
Много хора, чието мнение е било зачитано в тогавашна Германия, са били изцяло отдадени на реакционния дух - по наивно убеждение или от чист опортюнизъм, от малодушие или просто от желание за реванш и стремеж към забогатяване. Те са имали избор, но са взели грешното решение. Поддържали са системата на терора, а когато това вече не е било изгодно, са започнали да се оправдават с фразата, че са били принудени. Пропуснатото през годините трудно може да бъде поправено, тъй като днес са живи само неколцина от жертвите.
За днешните ръководители на големите компании времето на нацизма може да изглежда също толкова далечно, колкото и времето на Римската империя. Но има морални принципи, валидни за всички. Както и моменти, в които защитата на достойнството на човека трябва да е приоритет пред оправдания като това: "Такива бяха времената, нищо не можехме да сторим".
По "Дойче веле"
