Райко Байчев Не бързайте. Не бързайте да обявявате Красимир Горсов за престъпник. За небаща. Макар че изглежда такъв. По същия начин преди повече от година обявихме Максим Стависки за убиец. Избързахме. Макар че на пръв поглед изглеждаше такъв. Няма нищо по-лесно от това да разкажем историята на Мануела в опростен сюжет. Да налепим етикети на челата на героите, така както се лепят по челата на вестниците: Максим – Убиеца, Мануела – Жертвата, Баща й – Комарджията, бизнесменът Петър Христов – Дарителят, и всички ние – Статистите. Така историята става по-разбираема, по-лесна, има само добри и лоши. Като в приказка. Всички я слушахме и разказвахме вече повече от година. Черната приказка за полуживата Мануела, която ще се събуди само ако я целуне съдбата. А за Целувката на съдбата, както за всичко, са нужни пари. Парите, които трябваше съберем. След като видяхме кадрите по Би Ти Ви, в които Красимир Горсов пръска стотачки в казино, цялата тази история се разпиля на малки парчета като стъкления ковчег на Снежанка. Първо се писа, че Горсов хранил порока си, бъркайки в благотворителната касичка. После: че пипал само от парите, които Стависки е изплатил като обезщетение – 80 000 лева. Дори и да е така, това не променя нещата; тези пари също би трябвало да отидат за лечението на момичето. Оказа се, че Горсов, който бил безработен в последната година, всъщност имал хубава работа: титуляр по сметката, която българите събрахме за Мануела, или собственик на емоция, отключваща благотворителност След новината за бащата комарджия реакцията беше една: шок. Дарителят Петър Христов - възмутен до дъното на благородното си сърце, в Търново поискаха линч, а майката казва, че това не било вярно – мъжът й играел навремето, но после спрял. Как е спрял, видяхме по телевизията – бивш пияница и бивш комарджия няма. Защо обаче се стигна до този шок? Защо тази новина стана „сензация“? Защото, дали от много риалити формати или масова пристрастеност към латиносюжети, или от някакъв балкански сантимент започнахме да вярваме, че историята на Мануела, баща й и Стависки е черно-бяла и покрай емоциите забравихме да мислим. Всички ревнаха срещу Горсов. Да, виновен е, но да регистрираш вина е най-лесно. Лесно е да кажеш – гледай какъв изрод. Няма ли сърце. Не изпитва ли срам. Не изпитва ли страх. Що за родител. Проигра парите. Излъга ни! Но какво има в главата на Горсов, може ли някой да обясни? Какво има в главата на комарджия, чиято дъщеря е в кома, а той пък е в кома от хазартната страст и има 270 000 лева в банковата сметка? Бих искал да съм Достоевски и да разбера. Но не съм. Знам само, че стига „ох“ и „ах“ Заради комата на сантимента останаха незададените въпроси: защо няма никакъв контрол по сметките за благотворителност, защо всички си мълчаха толкова дълго време за Горсов, след като във Велико Търново например знаят, че играе в казината над десет години? Случаи като този на Мануела има много – не са едно или две децата, които са в безсъзнание от години, само че за тях пари няма и няма как да отидат в Израел, а гният в тукашните болници. Никой не попита за тях. Звучи цинично, но ако виновникът за катастрофата беше някой заспал тираджия, а не световният шампион по фигурно пързаляне Стависки, щяха ли да се съберат и 1000 лева и щеше ли да го има целия медиен шум? Нека вместо „ох“ и „ах“ да задаваме въпроси. От ротативките на сантимента не печели никой. Играем ли на тях – проиграваме всичко. Заедно с Горсов.