С между 25 и 30 процента се е увеличил броят на подслушванията чрез специални разузнавателни средства (СРС) през 2011 г. Информацията е на бившия вътрешен министър Михаил Миков, който е председател на парламентарната подкомисия за контрол над СРС. Според Миков тенденцията на увеличаване на подслушванията ще продължи.
Още повече че управляващите възнамеряват да разрешат използването на СРС и при разследвания за купуване на гласове по време на избори. А такива ще има през всяка от следващите четири години – 2013 г. - парламентарни, 2014 г. - европейски, 2015 г. - местни, 2016 г. - президентски.
Съдът почти безропотно одобрява всяка заявка за подслушване. В Софийския градски съд например през 2011 г. от 6010 искания за ползване на СРС не са били одобрени само две (?!).
Увеличаването на подслушванията само по себе си би трябвало да ни успокоява – защото то може да означава, че държавата затяга примката около престъпността. И то най-вече върху тежката, организирана престъпност, подяждаща основите на държавата, тъй като СРС по закон могат да се ползват само за разследване на значими криминални деяния, а не за  дребни истории и битовизми.
Чувството обаче за съжаление не е такова. Защото до момента трудно можем да се сетим за случай на осъден престъпник, заловен чрез СРС. Нещо повече - борбата с престъпността и корупцията във властта продължава да буксува, а бавното ни и неефективно правосъдие е все така сред най-ярките емблеми на съвременна България в международен (и най-вече европейски) план.
За сметка на това случаите на огласени в медиите законни и незаконни подслушвания бележат бум през последните няколко години. Най-пресните примери са от последните два месеца, когато в пресата бяха публикувани вероятно нелегално направени записи на сливенски политици и на български медиен магнат.
Все още се помни случаят с вътрешния министър, който си позволи да прочете какво са си говорили лекари в Горна Оряховица, записани преди броени часове със СРС. Прокуратурата след това се чудеше как да ги „разсекрети“, за да оправдае неправомерните действия на министъра.
Да не говорим за „оглушителните“ записи на шефа на митниците Ваньо Танов с хора от властта през 2010 г., които ще отекват в публичното пространство още дълги години. Звучи страшно, когато законно направени СРС на самия министър-председател могат да се разнасят безнаказано по медиите.
И това би било донякъде оправдано, ако в крайна сметка съдебната система се беше пречупила и в затвора най-сетне бяха попаднали знакови фигури за корупция. Вместо това обаче през последния месец ни бомбардираха с каскада от оправдателни присъди - за бившата шефка на данъчните Мария Мургина, за Вальо Топлото, за министъра на земеделието на тройната коалиция Валери Цветанов и на отбраната Николай Цонев. В същото време в Румъния преди броени дни окончателно бе осъден за корупция не кой да е, а самият Адриан Нъстасе – бивш министър-председател на страната. Значи може.
Изводът е, че в нашата ситуация - на неефективна система за борба с престъпността и на хаос в  разпространението на всякакви видове записи, увеличаването на броя на СРС едва ли може да доведе до нещо добро за държавата, а до точно обратното. Още повече че съдът очевидно няма ясни критерии кои подслушвания да разрешава, и кои – не, и пуска на „слушалка“ всеки, който му бъде поднесен от прокуратурата.