Кризата с европейския държавен дълг принуди някои държави рязко да свият социалните си програми, за да изпълнят целите за икономии, което повдигна провокативния въпрос: „Обречен ли е прочутият социален модел на континента?“ Изглежда именно това намекна председателят на Европейската централна банка Марио Драги в интервю за вестник „Уолстрийт джърнъл“ по-рано тази година, когато заяви, че „европейският социален модел вече е минало“, защото не може повече да гарантира заетост за младежите.
Твърдението на Драги беше преувеличено, но той далеч не е първият, който постави под въпрос устойчивостта на щедрите европейски социални системи. Още в средата на 90-те „Уолстрийт джърнъл“ обяви смъртта на тези системи. Миналата есен Цзин Лицюн, председател на China Investment Corp., китайски суверенен фонд, хвърли вината за европейските проблеми върху „претоварената социална система, изградена след Втората световна война“ и нейните „трудови закони, насърчаващи лентяйството и безделието.“ Това чувство се споделя от много американци от Републиканската партия, ако съдим по последната кампания на нейните кандидати за президент.
Но има малко признаци, че европейците са готови да се откажат от любимата си социална система. Европейският социален модел не може да се опише лесно. По-лесно е да се обясни какво не е той (американски или китайски например), отколкото какво е. Детайлите варират значително в различните държави, но общото между тях е следното: осигурените от държавата многобройни услуги, свързани със здравеопазването, образованието, пенсиите и редица социални услуги, както и мерки, които ръководят отношенията на заетост.

Актив, а не товар

Драги не каза в интервюто, че тези системи за социални протекции и регулации на трудовия пазар вече са остарели. Те със сигурност се намират под натиск и най-малката причина за това е, че мерките за икономии принуждават правителствата да намаляват щедрите си социални услуги. Но в държавите, където социалната система работи добре, много хора все още я смятат по-скоро за актив, отколкото за товар.
Важно е да се отбележи разнообразният опит в рамките на континента. Испания, която сега е печално известна с това, че половината й младежи са безработни, беше страна, която десетилетие преди кризата разкриваше най-много работни места. Германия, която се опитваше да създава заетост в продължение на 15 години след обединението си, преодоля кризата, като безработицата падна до нива, каквито не бяха виждани от 70-те години. В скандинавските държави ангажиментът към така наречените активни политики на пазара на труда, целящи да поддържат връзката на хората с работната сила, направи заетостта така издръжлива, че останалите само могат да завиждат.
Това, което се случва в отговор на финансовата криза и кризата със суверенните задължения, е дълбока реформа на различните социални системи в Европа, целяща да ги направи по-ефективни, като същевременно запази основните им ценности и черти. Това е процес, който продължава от известно време. Холандия и Великобритания започнаха този процес през 80-те години чрез редица инициативи, които да либерализират пазарите на труда и да ограничат социалните придобивки. Германският канцлер Герхард Шрьодер се опитваше от 2001 г. нататък да реформира пазара на труда, който беше станал твърде скован, като въведе промени в институционалната подкрепа за хората, търсещи работа. А когато бившите социалистически държави от Централна и Източна Европа трябваше да се изградят наново след падането на комунизма, те въведоха социални системи, които споделяха много основни характеристики с тези в западноевропейските държави, но избегнаха някои от дефектите им.

Намаляваща работна сила

В Европа продължителността на живота се увеличава, а раждаемостта намалява, така че още преди кризата имаше широкообхватен дебат относно приспособяването към тези промени, след като свиващата се работна сила е длъжна да плаща за нарастващия брой пенсионери. Много страни вдигнаха прага на пенсионната възраст, а такива като Гърция и Италия, които имат сериозни регулаторни проблеми, сега трябва да се изправят пред невъзможни за поддържане пенсионни системи.
На американците и китайците може да изглежда парадоксално, че страни от Северна Европа, които имат големи разходи за социални осигуровки и съответстващо високи данъци, продължават да бъдат оценявани високо от индекси за глобалната конкуренция, създадени от органи като Световния икономически форум. Обяснението за това е, че по-голямата част от разходите за социално осигуряване улесняват икономическата активност (спомнете си шведските детски градини) и поддържат заетостта (датските системи за обучение) и здравето на хората (Франция и Германия харчат по-малко от две трети спрямо здравното осигуряване на човек от населението в САЩ, но постигат по-добри резултати в здравеопазването като цяло).
Ясно е, че правителства, които се бавят с реформите, сега ще трябва да увеличат скоростта. Испания не само се е заела със заздравяване на фискалната си политика, но също така започна да премахва някои от строгите си закони за защита на заетостта. Списъкът със социални реформи, които Гърция трябва да предприеме, нараства всяка седмица, но много от елементите му илюстрират колко нефункционална е станала системата. Пенсионирането на работници от частния сектор на 50 годишна възраст, например, или ограничителни практики от страна на фармацевтите, които повишават цените на лекарствата, биха били неоправдани в повечето други европейски страни, за които се твърди, че споделят същия социален модел.
Не е възможно сега да кажем какъв ще е краят на настоящата криза. Преди началото й европейските лидери се стремяха към модел на благополучие, познат като „флекс секюрити“ (гъвкавост и сигурност на труда), система, приложена за първи път в Дания и Холандия. И както предполага неологизмът, тя съчетава по-голяма гъвкавост на пазара на труда със сигурност за работниците, застрашени от загуба на работните си места. Целта на този подход е да се фокусира върху всеки човек поотделно, отколкото да се стреми към запазване на работни места.
Някои смятат идеята за „гъвкава сигурност“ за неосъществима, но страните, направили необходимите промени, са убедени, че съобщенията за провала на европейския социален модел са силно преувеличени.