Фьодор Лукянов* РИА “Новости” Понятието "държави парии", придобило сетне още по-зловеща форма - "ос на злото", бе въведено в международния лексикон от американски политици през 90-те г. В правен смисъл то никога не е имало точно значение. Всички обаче бяха наясно, че става дума за страните, които по един или друг начин се противопоставят на доминиращите световни тенденции, а по-конкретно на представите на САЩ за правилата на "цивилизованото" поведение. Днес тези словосъчетания са излезли от употреба, защото звучаха твърде високомерно. Има обаче една съвкупност от държави, които будят подозрения във Вашингтон, а и в други столици. В различно време американският списък включваше Беларус, Венецуела, Зимбабве, Ирак, Иран, Либия, Мианма, Северна Корея, Сърбия, Сирия, Судан и др. Смята се, че сътрудничеството с тях е нещо не съвсем достойно за една "цивилизована страна" и сигурен знак за неприятелско отношение към Съединените щати. Налага се впечатлението, че Русия нарочно се стреми да установява връзки тъкмо с онези държави и субекти на международната политика (примерно с движението “Хамас”), които поддържат антиамерикански курс. Но за да схванем същинската логика в действията на федерацията, надали е уместно да се впускаме в обобщения - напротив, трябва да разгледаме конкретните мотиви във всеки отделен случай. Можем да разделим тези мотиви на три категории - принципно-правни, политически и търговски. Принципни мотиви Към принципните спадат базовите представи за начина, по който трябва да функционира системата от международни отношения. Москва защитава върховенството на националния суверенитет; ако пък става дума за действията на наднационални органи, те трябва строго да следват правните процедури и да произтичат от истински колективно решение. И със сигурност няма страни, чието мнение да е "по-правилно" от това на останалите. Това обяснява примерно позицията на Русия за Зимбабве, Судан, Мианма, отношението й към международни разследвания и трибунали - разследването за събитията в Андижан през 2005 г., за убийството на ливанския премиер Рафик Харири или поисканата от Международния наказателен съд заповед за арест на суданския президент Омар Башир. Русия не отрича международното сътрудничество, включително в правосъдната сфера, но гледа с опасение на онова, което може да се сметне за намеса във вътрешните работи. Защото практиката от последните две десетилетия показва, че когато се говори за възстановяване на справедливостта или защита на хуманитарните норми, под този предлог често пъти се преследват политически цели, извършва се дори насилствена смяна на режима. Политически причини Политическите мотиви - това е всъщност схващането за най-ефикасния начин да се решават международните проблеми. Що се отнася до ядрените програми на Иран и Северна Корея, уреждането между Палестина (особено “Хамас”) и Израел или пък между Израел и Сирия, до споменатата вече Зимбабве, Москва смята, че изолацията на "проблемните" държави и политически сили само тласка кризата към задънена улица. Още повече, ако преобладава идеологическият подход. Според Русия тактиката за включване в преговори, установяване на доверие и постепенно напредване е далеч по-перспективна от опитите за открито принуждаване или сплашване. Това безспорно не изключва натиска като инструмент за политическо въздействие, но той трябва да е само елемент от широка разнообразна стратегия, а не единствено средство. Опитът от действията спрямо Северна Корея потвърждава, че това е верният подход. Процесът на решаване на проблема с иранската ядрена програма е доста сложен, но все пак има напредък. Дори САЩ и Израел фактически признаха, че е погрешно (или най-малкото безполезно) да се залага на изолацията на “Хамас”. А и превръщането на Либия от "парий" в достоен за уважение член на световната общност също се дължи на активна и разнообразна дипломация. Търговският фактор Накрая, съществена роля играе, разбира се, и търговският фактор. Най-яркият пример тук е Венецуела. Тази страна е идеален партньор за руския военнопромишлен комплекс. Тя притежава значителни финансови ресурси, проявява интерес (заради амбициите на своя лидер) към закупуване на модерни въоръжения и при това не е обект на никакви международни санкции или ограничения. Няма основания Русия да й откаже съдействие. Независимо че екстравагантната идеология на Уго Чавес, който заявява, че гради социализъм и създава алианс срещу доминирането на САЩ, явно е далеч от възгледите на Кремъл. Естествено, има риск продаденото оръжие да бъде използвано в конфликти, в които Русия не би желала да подкрепя никоя от страните. Чуха се например подозрения, че стрелковото оръжие, купено от Каракас, частично отива при бунтовниците от ФАРК в Колумбия, а доставеното на Сирия - в ръцете на ливанската групировка “Хизбула”. Тук обаче въпросът опира до формулировките в договорите и добросъвестното отношение от страна на клиента, за каквото Русия естествено трябва да настоява с цялата възможна твърдост. Странно би било да отричаме, че политиката винаги има и емоционално измерение. Така например, колкото по-активни са действията на САЩ в традиционните сфери на руските интереси или подкрепата им за страни, антируски настроени според Москва, толкова по-склонна е Русия да предприеме "симетрични" мерки. Тук е важно, разбира се, да запазим трезва преценка за нещата и да не преминем границата, отвъд която може да ни очакват сериозни външнополитически проблеми. Досега Москва успяваше да го стори. * Фьодор Лукянов е главен редактор на сп. "Русия в глобалната политика"