Владимир Спасов, социолог Един действен десен съюз трябва да премине през болезнено прочистване – от лица, ако трябва от цели партии – щом иска да е наистина различен от тези, които трябва да смени. Но сега ли е моментът, когато десницата има шансове за общ успех. Отговорът е: без това успех няма да има. Да не се заблуждаваме – положението е много сериозно. Не само защото Брюксел затваря едно след друго кранчетата и, както изглежда, ще продължи. Икономическата, а и политическата целесъобразност все някога може и да ги отвори – наистина, след като България е изостанала непоправимо. Лошото е, че загубихме доверието. Вече за всички в Европа нашата България е не само износител на дребни мошеници и едри мафиоти, но държава, която им краде парите. Този етикет трудно ще отлепим, защото излезе от институционалното пространство и влезе в масовото съзнание на европееца. Казаха му го официално, а там хората си вярват на правителството, не е като у нас. Не зная дали това би се случило с всяко българско правителство – с това нямаше как да не се случи. Защото моралните модели включват и респект пред закона, а тази спирачка, повече или по-малко валидна за другите хора, точно за тези управляващи изобщо не действа. Те са или стари номенклатурни кадри, или деца на номенклатурата, при това на най-висшата – ако не всички, повечето са формирани със самочувствието, че са над закона, защото тяхната класа е неговият източник. Някой да им дири сметка, в случая ЕС, не се поместваше в представите им за света. Лошо ги изненадаха, а покрай тях и нас. Няма да споря дали те имат “административен капацитет” да изкарат страната от батака. Обаче доверието на Европа не могат да върнат, защото именно те го съсипаха, а то винаги има персонален носител. Смяна на лицето на държавата изглежда абсолютно наложително Като че ли времето на опозицията най-после дойде. След пет предрешени вота на недоверие на прага на шестия, и след многобройни призиви и отмятания за предсрочни избори, днес перспективата за смяна на властта рязко се приближи. Но за да претендират за доверието на Европа, опозиционните партии трябва да решат два въпроса: за доверието на избирателите и за доверието помежду си. ГЕРБ ги посреща като първа опозиционна сила, независимо от някои разлюлявания в подкрепата напоследък. На частичните общински избори през юни се представи под очакванията, но проучванията на общественото мнение не показват реален спад в национален мащаб. Ще удържи ли обаче впечатляващият рейтинг на Бойко Борисов до изборите, и имат ли основание претенциите на партията му да бъде обединителен център именно на десницата (независимо от някои негови изявления, че няма такива намерения)? Наистина Европейската народна партия официално го призна за десен, но тя ще направи този реверанс всекиму, който недвусмислено заяви дясна идентификация и е достатъчно силен с електорат, за да я обезпечи с евродепутати. Всъщност ГЕРБ е изразител на тенденция, която си пробива път навсякъде в Европа – размиване на разликата между лява и дясна политика за сметка на така наречените конкретни политики. Лидерът й отговаря на тези въпроси по своему – демонстративно затваря (но заключва ли?) вратите наляво, държи отворени тези надясно, и от позицията на най-силния подава кокалче ту на един, ту на друг, докато реши ще може ли да се справи на изборите сам. Волен Сидеров упорито се старае да заличи дамгата “фашист” От войнстващия национализъм на “Атака” някъде по пътя се загуби антисемитският уклон, поне в изказванията на лидера й. Публичните фигури на партията продължават да са безкомпромисни към властта, но тонът видимо се смекчи. В резултат от някое време насам “признатите” политици вече разговарят с Волен, макар и под сурдинка. Обратният ефект е известно недоволство в собствения му електорат, който иска зъбат лидер. Идеологията на “Атака” търпи сериозни критики от позициите на модерното европейско разбиране за национализъм, но едва ли може да се оспори, че социална ниша за такива идеи в българското общество има, ако се съди по общо взето постоянната като цифра електорална подкрепа за партията. ДСБ успешно поддържа образа на най-последователен и, защо да не кажем, най-интелигентен опонент на тройната коалиция от промислено десни позиции. Може би прекалено интелигентен, защото електоралната подкрепа за партията практически изчезва извън големите градове и по-образованите слоеве. При избори днес хората на Костов трудно биха намерили място в парламента без чужда помощ, и не може да не са наясно с този факт, каквото и да заявяват публично. В налагащото се взаимодействие с други партии са принудени да търсят баланс между елитарната си принципност, необходимостта от популярни послания и отдавнашните ежби в десницата. В последните няколко изборни кампании то най-често се изразява в съюз със СДС, въпреки постоянното взаимно игнориране между изборите – някакъв чудноват примък-отмък. Дали сега това ще бъде достатъчно? Защото СДС, меко казано, не е в най-блестящата си форма Партията с име-символ, печелила избори с абсолютно мнозинство, от години се плъзга надолу и дори най-добронамерените анализи я поставят на ръба при избори днес. Новото й лице Пламен Юруков като че ли не оправда очакванията да я възроди с един замах. Сам той си сложи, с извинение, таралеж в гащите с атаката срещу Яне Янев (кой ли го подучи да я започне?) и получи в отговор зашеметяваща серия плесници. Органите на закона ще имат последната дума по изнесените (доста смущаващи) сведения, но становище трябва да имат и в СДС. На членската маса на синята партия едва ли й е безразлично кой я представлява, и ако днешната им национална конференция заобиколи проблема, рискува тази маса съвсем да се стопи. Самият Яне Янев несъмнено е явление и дава заявка да бъде новата звезда на политическия небосклон. Само преди няколко години утвърдените политически мъже се отнасяха към него със зле прикрита насмешка и го брояха в най-добрия случай за буйна глава с екстравагантни хрумвания, но без особени възможности. Едва ли някой би си позволил такава елементарна квалификация сега, освен от яд. Янев започна с разливания на мляко по жълтите павета, но не остана при тях. Влезе в парламента и май няма тема, по която да не се е заял с властта, и то с хъс, който импонира на широката публика. Постепенно си извоюва име на победител – без почивка би тъпан, че от САПАРД, “Кремиковци” и митниците вони и не само излезе прав, но и шефовете им, уж непоклатими, бяха изгонени, а някои от тях са и следствени. Както сам Янев каза в едно интервю, справедливостта в крайна сметка побеждава, дори в България, трябва само малко смелост. Чува се и друго – че го харесват от Брюксел, но едва ли е само това. Защото от година и половина е единственият парламентарен партиен лидер, който непрекъснато повишава рейтинга си, понякога скокообразно, например в последните седмици. Със сигурност го дължи и на обстоятелството, че не е оцапан от изпълнителната власт, и нелицеприятните обвинения, които сипе, звучат не само убедително, но и честно. Ако върви така, прогнозата на партия “Ред, законност и справедливост” (твърдо определяща се като дясна), че в следващия парламент тя е в състояние да влезе и самостоятелно, може да се окаже истина. Както се вижда, десните партии имат какво да делят, но имат и мостове за взаимодействие. Вотът на недоверие едва ли ще доведе до падане на правителството, и си пробива път идеята за съвместни действия с участие на гражданството. Може би това е единствено приложимата формула, защото тройната коалиция не дава индикации, че осъзнава напълно отговорността си. Въпросът е: ако успеят, какво следва? Всъщност той се решава сега във вида: дали всички заедно на всяка цена. И не толкова дали това е възможно, а дали е необходимо. Вдясно има несъвместими интереси, има и несъвместими електорати. Има и фигури, които очевидно не могат да бъдат новото чисто лице на страната. Един действен десен съюз трябва да премине през болезнено прочистване – от лица, ако трябва от цели партии – щом иска да е наистина различен от тези, които трябва да смени. Може да се запита точно сега ли е моментът, когато десницата има шансове за общ успех. Отговорът е: без това успех няма да има.