Сергей Герджиков* В действащия Закон за научните степени и звания стои един Член 5, който гласи: ”(1) Дисертационните трудове трябва да бъдат насочени към решаване на научни или научноприложни проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната, да съответствуват на съвременните постижения на науката и практиката и творчески да ги развиват.” А друг член – 17-и, изисква политически качества на кандидатите. Възможно е това членче да е оставено нарочно, за да личи за какъв закон става дума и какви хора го (пре)правят. Този импотентен, но реален член е жив куриоз, но и характерен български плод на тонове мастило и хиляди човекочасове дебати през последните 17 години. Той мощно виси над главите на министри, депутати, президенти и председатели в науката и показва нагледно с какво се занимават. И институциите, и научната общност са виновни за мизерния резултат от грамадната инвестирана енергия – ярък пример на неспособност за ред и развитие в собственото ни общество. Най-лесно е да обясним това с тривиалното: „Такова ни е дереджето”. Както се казва в трамваите и вестниците по повод на всеки роден неуспех и гаф. Но въпросното „дередже“ се прави и се променя с актове на социален избор и отговорност по всеки от проблемите и никога тотално. Няма сила, която да вдигне нивото като цяло и с това области като науката да бъдат някак автоматично повдигнати. Държавата-майчица не съществува в природата, както не съществува безплатен обяд и вечен двигател. Институциите все пак могат да са и нещо по-прилично от безотговорни банди, попаднали на волана на обществото. Институциите, управляващи науката в страната, могат да бъдат нещо повече от куриози. Куриозът ВАК Висшата атестационна комисия е създадена още през 40-те години като откровен тоталитарен инструмент за контрол над знанието и идеите. А сега в тази институция се сменят демократи с реформаторски помисли. Около дългата маса седят двайсетина научни членки и членове, играещи „специализирани съветници“, усмихват се бодро и хвърлят око на автореферата. Костюмираната жертва (кандидатът – защо не запазихте хубавия социалистически термин „кандидат на науките“?) – трепетно се отправя към катедрата. После съобщава научния си принос на фона на сладките приказки на ухо в залата. Следват рецензентите, а после истинските ментори. Те стават и един по един разпердушинват горкия колега, ако той е от невзрачно университетче „по боровите насаждения“ или „по пощенските пратки“, което взема част от мизерния държавен бюджет за ВУЗ. Но ако той е близък познат, корифеите застават като як щит зад гърба му и го тупат по рамото. Той трябва да мине. Следва леката суетня около бюлетините – тук може да има изненада. Едно е какво се говори публично, съвсем друго е реалният сгънат и скрит в купчинката глас. Вие, „специализираният член“, можете да задоволите, да поразите или да оставите кандидата да се пържи в собствен сос. Защото и да не разбирате нито дума от неговата работа, и дори да не сте чули заглавието й, имате „право на глас“, и то не само на „да“ и „не“, но и на „бяла бюлетина“. Законът е категоричен – бяла бюлетина значи „не“. На кого му пука? Явява се кандидат с някакви си „Нови опити за анализ на най-новите схващания по въпроса за това, има ли същности зад явленията”. С тях бегло е запознат и научният ръководител, и двамата или трима прилично хонорувани рецензенти, издигнали, или не текста в „принос“. Цялото останало „специализирано войнство“ около дългата маса няма адекватна представа за какви проблеми и решения става въпрос. Докато трае броенето на бюлетините, специализираните членове се разписват на платежните документи срещу трицифрени сумички за преседяното време, осигурени от спестявания на кандидата или от милостив жест на научната организация. Гласуването бързо се обобщава, кандидатът се предлага или отхвърля, а папката остава да отлежава. Накрая стига до подкомисия към Комисията ВАК. Там, по неведоми причини и независимо от писани срокове, може да минат от два месеца до две години, че и повече, преди кандидатът да бъде повикан. „Малък“ доктор - „голям“ доктор С разтуптяно сърце, вратовръзка и кутия шоколадови бонбони той получава своя диплом за „малък“ или „голям“ доктор, доцент или професор. Пишещите и говорещите по вестници и телевизии братя често бъркат PhD (Philosophy Doctor) с „доктор на философските науки“. Така за средния българин в нашата страна бъка от философски доктори, прекалено много даже за екзотиката на балканските ни култури. Един кандидат със здрав разум сам подготвя грижливо защитата си. Още в звеното си намира предвидливо кой да прочете работата му, а после предлага имена за официални рецензенти. За тази цел той има в подкрепа своя научен (ако наистина е научен) ръководител. Не е проблем да си осигури хубави рецензии, освен ако не е самовлюбен наивник. А достойнствата на безсмъртното му произведение не могат да бъдат оценени без унизителни разговори на четири уши. Ако е достатъчно усърден, ще намери място и време за кратки разговори и с двайсетимата специализирани членове. И е готов – няма да бъде полят със студен душ от бели бюлетини или отсъстващи членове. Защото отсъстващият член също е липсващ глас, т.е пак отрицателен. Бели, бели бюлетини Само Господ или председателят могат да кажат кога заседанието на подкомисията ще отвори папката ти. На него специален човек – докладчик на решението на Научния съвет, срещу двайсет и пет лева убеждава членовете, вече с една степен по-специализирани от специализираните членове, че ти трябва или съответно не трябва да получиш званието или степента. Ако все още има конфликт на мнения, въпросът се отнася до Президиума или пряко до президента (председателя ). Резултатът не е чак толкова забележим – 40 или 80 лева над заплатата. Узаконен курс лекции, ако е хабилитация. Новото хабилитирано лице може да стане вече и нов специализиран член. И там да пуска тихо белите си бюлетини в поднесената за тази цел мека шапка на председателя на съвета. Няма какво да се напъвам, достатъчни са две статии за пет години и едно по-дебело трудче за хабилитация. Знае се, че по белия свят няма ВАК-ове, подкомисии и републикански съвети. Има научни общности в университети, които сами, на своя отговорност, избират своите кадри. Това става с няколко отговорни рецензии на няколко наистина доказани научно и морално специалисти, включително и от чужди университети. За петнайсетина години има поне петнайсетина проектозакона за степените и званията и в резултат даже социализмът и партийният подход не са махнати от закона. Промяната скоро няма да стане не поради дереджето, а поради липсата на реална отговорна общност. Липсва политическа воля и най-вече съществуват откровени интереси в самите институции да се запази статуквото. Господа-другари, поне си приберете мухлясалите членове за социалистическото развитие. Макар да не са неуместни. *Професор доктор (4-кратен кандидат и бивш „специализиран член“).