Характерно за всяка предизборна обстановка е, че има пренареждане на политическото пространство. Това наблюдаваме и в момента, но в тази традиционна картина виждаме и нещо друго – ерозия на властта. Когато спечелиха парламентарните избори ГЕРБ, те бяха подкрепени от три партии, а сега управляващата партия е сама. Стесни се значително политическата основа на управлението, стесни се и електоралната база. Премиерът Бойко Борисов влезе в политиката чрез рейтинга си, а недоверието към него в момента е по-голямо от доверието към него. Това обаче за съжаление някак си не се чува.
Наблюдаваме и друга тревожна тенденция – силовото укрепване на властта. Виждаме начините, по които властта усилва позициите си. Сливат се полицейска и политическа власт. Какво значи това министърът на вътрешните работи да бъде и председател на предизборен щаб? Както и какво означава това без необходимите качества да бъде избран председател на Софийския градски съвет, който да е от обкръжението на министъра на вътрешните работи?
Всичко това, разбира се, предизвиква реакции, защото в крайна сметка става дума за това как всъщност се развива демократичният процес в България. Демократичният процес според мен е под въпрос.

Какви са шансовете за промяна?

Единият шанс е в реакцията на така нареченото гражданско общество. Вече има някакви симптома в тази посока. Давам като пример SMS-те до членовете на Висшия съдебен съвет . Другият фактор, който може да допринесе за подобряване на ситуацията у нас, е Европа и по-конкретно оценките, които очакваме от доклада на Европейската комисия. Третият ключов фактор за промяна са изборите.
Изборите, които ще се проведат през есента, имат необичайно значение, защото от резултатите от тях до голяма степен ще зависи, как ще протече демократичният процес у нас. Президентската институция, разбира се, има ограничени пълномощия. Те са ограничени само що се отнася до директните решения, с които се упражнява властта. Президентската институция обаче има много силно символно значение. Оттук следва това, че властта ще се стреми да избегне превръщането на изборите в своеобразен вот на доверие.

Изборите са вид доверие

А те имат точно този смисъл – те са един вид вот на доверие. По същата логика опозицията ще се стреми да ги превърне точно в такъв вот. Всичко това поражда и сериозни политически игри. Тук за съжаление също наблюдаваме някои изкривени процеси. Характерен пример за това е последният вот на недоверие в парламента. Какво показа поведението на Синята коалиция и на „Атака“? Те не участваха в този вот. Оказва се, че антикризисната политика на правителството всъщност няма никакво значение. Има значение само това кой внася вота, тоест само политическата игра. Лично съпредседателят на Синята коалиция Иван Костов беше първият политик, който каза, че антиправителствената политика на правителството е провалена, а сините не участваха във вота. Министър-председателят Бойко Борисов не присъства на дебатите, не присъстваха две парламентарно представени политически сили, изключена беше и аудиторията. Всичко това говори за ерозия на парламентаризма. Наблюдаваме едно отричане на опонента, чрез отричане на парламентаризма. Само защото политическият опонент не ни е приятен, или пък не си струва да се подкрепи негова идея. Това е една опасна ситуация.
Искам да изтъкна и това, което се вижда в лявата част на политическата скала. Казах вече, че за левицата като опозиция изборите през есента са равнозначни на вот на недоверие за властта. Затова за тях е важно да издигнат кандидат, който реално има шанс да спечели президентските избори. Вместо това виждаме, че БСП, изглежда, ще се ориентира към чисто партийна кандидатура. Има кандидат, който може да спечели президентските избори, и това е Меглена Кунева. Но тя може и изобщо да не стигне до балотаж, ако социалистите извадят свой кандидат, който стигне до балотаж, след което, най-логично, да загуби. Не е важно да издигнеш кандидат, който да стигне до балотажа, важното е да издигнеш или да подкрепиш претендент, който да спечели изборите.