Яна Добрева „Новата религия трябва да бъде скроена от грозота, страдание, смърт, грях, престъпление и бедност. Те ни учат да обичаме божественото”. Гьоте Спомних си тази мисъл, докато четях биографията на Дейвид Англин-Буллис. Син на алкохолици, с див и пакостлив нрав, той израства в средата на миналия век в Мичигън. Детството му преминава ту в посещения на изправителни домове, ту в скитосване из улиците с местни банди. Съвсем закономерно попада в затвора. Първата му присъда е за въоръжен грабеж. Пускат го под гаранция след 19 месеца и това, което си спомня за този период, е, че от затвора е излязъл още по-яростен и агресивен, отколкото когато е постъпил там. Следват арести, присъди, затвори, гаранции, нарушаване на гаранциите, отново арести, присъди и пак затвори. На 21 години е осъден за убийство. В щатския затвор в Южен Мичигън се сбъдват всичките му кошмари. Част от затворническата субкултура, той е пребиван до смърт, държан месеци в изолация, на „ти” с всички дроги под слънцето. Смята, че е оцелял в място, където всеки ден извратено са убивали хора, единствено защото е имал мощен ангел-пазител, който го е съхранил. Личният му живот също е каша. В кратките паузи между затворите успява да се ожени, да се сдобие с дъщеря, да се разведе, след време пак да заживее със същата жена, докато тя го обвинява в изнасилване и той за кой ли път отново попада в затвора. Казват, че не можеш да започнеш да се издигаш, докато не си ударил твърдото дъно. Само че дъното на всеки се намира на различна дълбочина. Дейвид Англин-Буллис стига до своя ад в началото на осемдесетте години, когато отново издържа на свобода само два месеца и пак получава 30-годишна присъда. Душевното си състояние в този момент той описва като най-ниската точка в своя живот. Попада в бездънна пропаст, много под равнището на всяко поносимо усещане. И тогава се случва чудото. Идва като просветление свише. Дейвид изпитва чувството, че не желае никога повече да наранява никого – близките си, обществото, себе си. Осъзнава, че се нуждае от професионална помощ. Започва с психотерапевтични консултации. Постепенно проумява, че колкото и пъти да си „падал”, каквото и да си преживял, изборът да се промениш си остава само твой. И промяната започва. С четене на художествена литература. После с религиозно просветление. Твърдо решен да възвърне самоуважението си, Дейвид попада на книгата „Човек в търсене на смисъла” от Виктор Франкел. Д-р Франкел формулира своята теорема – „Последната от човешките свободи”, в Аушвиц, докато стои сам в стая, пълна със скелетоподобни трупове, подредени като трупи, подготвени за пещите. Тогава му хрумнала мисълта: „Дори и в тази ситуация, аз все още разполагам със свободата да избера как да реагирам на нея”. Теоремата на д-р Франкел с идеята, че и в най-безизходното житейско положение всъщност има изход и той зависи от решението на самия човек, оказва драматично влияние върху просветлението на Дейвид Англин-Буллис. Теоремата на свободната ни воля дава сили на Дейвид да продължи личностното си възстановяване. През 2002 година 54-годишният Дейвид е пуснат на свобода под гаранция. Заживява като нормален гражданин с висока степен на съзнателност. Невероятна трансформация. Необикновено възраждане. Да възвърнеш човешкия си облик, докато си в търбуха на звяра! А може би човечността е единственото, което никога не угасва в човека. Сега Дейвид казва, че след като толкова дълго е живял от тъмната страна, той може истински да оцени живота в светлината и затова иска да прекара остатъка от дните си, разпространявайки тази светлина, вместо да си седи кротко в сенките и да гледа как светът става все по-тъмен и зловещ. Оказва се, че възкресението е възможно. Винаги има надежда за спасение. За всеки човек. Трансформацията на злото в добро е в собствените ни ръце и зависи от нашето решение. Но трябва ли, за да стигнем до подобно възкресение, да преминем през грозотата, страданието, смъртта, греха, престъплението и бедността?