“Ел паис” В Европа се очертава нов и оригинален политически триъгълник. Той напомня на друг един триъгълник, който функционираше преди повече от 50 години, когато Съветският съюз беше в апогея на славата си след победата над хитлеристка Германия във Великата отечествена война. Единият ъгъл на триъгълника се намираше на римската улица „Ботега Оскура“, където бе разположена щабквартирата на най-голямата западна компартия. Другият бе на площад „Полковник Фабиен” в Париж, в офиса на втората по брой на членовете европейска комунистическа партия. Върхът, естествено, се намираше в Кремъл. Така стояха нещата, когато във Франция и Италия имаше стабилна работническа класа от трудещи се в областта на промишлеността – електорат, от който се хранеха и двете компартии. Сега, когато бившите червени гласуват за десни и даже ксенофобски партии, на европейския континент се обрисува нов триъгълник, чиито върхове лежат в същите три столици, които някога управляваха комунизма. Президентските политически сили – скроени за лидерите си СССР и реалният социализъм изчезнаха, но човекът, който стои начело на Кремъл и оглавява управляващата партия, е възпитаник на фабриката за кадри на КГБ. Италианската комунистическа партия изчезна от сцената до такава степен, че – невиждано явление – от миналия понеделник нито една комунистическа група не е представена в двете камари на парламента. Още е жива, макар и безнадеждно деградирала, френската компартия, която след миналогодишните избори за първи път няма собствена фракция в Националното събрание и е принудена да се съюзява със зелените и други леви партии. Между партиите, които преместиха хегемонията си вдясно и отнеха гласове от левите, също има нещо общо: “Единна Русия” (на Владимир Путин), “Съюз за народно движение” (на Никола Саркози) и “Народ на свободата” (на Силвио Берлускони) до една са президентски партии, организирани от властта и за властта, така че лидерите им да могат да достигнат върха и да се задържат на него. Отношението към парите, великите и жените У тези лидери има нещо, което ги прави като скроени по един калъп. Отношението им към парите, към великите и, какво да се прави, към жените. Способността им да контролират и събират около себе си крупни промишлени групировки от собствените си страни. Персонализираната и бонапартистка представа за властта в родината им. Популизмът и експлоатацията на националната гордост. Донякъде авторитарната любов към закона и реда. Триъгълникът, съставен от френския президент Саркози, новоизбрания премиер на Италия Берлускони и шефа на Кремъл Путин, силно се различава от този, в който в навечерието на Студената война влизаха Морис Торез (ръководител на Френската комунистическа партия), Палмиро Толиати (шеф на италианските комунисти) и Йосиф Сталин. В европейското съотношение на силите обаче се появи нов вектор, който напомня за себе си както на срещите на 27-те страни – членки на ЕС, така и в отношенията си с Русия. Надига се истински геополитически мост над и срещу Германия на Ангела Меркел. Италианецът и французинът нямат високо мнение за еврото В периода между 2001 и 2006 г. (когато беше премиер за втори път) Берлускони демонстрираше, че гледа на себе си като на европеист. (През 1994 г., по време на първото си и краткосрочно пребиваване в правителството, той нямаше време да изрази отношението си към Европа.) С катастрофалния си и типично италиански мандат през 2003 г. той успя окончателно да убеди ЕС в необходимостта от постоянно председателство на Съвета на Европа. Както и Саркози, той се отнася с подозрение към Европейската централна банка и няма особено високо мнение за еврото. И двамата не се разбират с европейския комисар по икономиката Хоакин Алмуния, който отговаря за съблюдаването на бюджетната дисциплина, въпиещата липса на която Берлускони вече демонстрира в предишния си мандат и към която Саркози не питае особен респект. Въпреки че двамата се смятат за либерали, те са либерали точно толкова, колкото и приятелят им Путин, като се има предвид доколко държавната промишленост и капитализмът се ползват от държавната протекция. Кавалиере не може да променя еврозаконите както родните си Сега Италия ще трябва да вземе няколко решения, които ще се превърнат в европейско изпитание за “третия” Берлускони. Първото е назначаването на приемника на Франко Фратини, който ще заеме поста на министър на външните работи. Второто е ратифицирането на Лисабонското споразумение от новия Сенат и новата Камара на депутатите, в които антиевропейската Северна лига държи съответно 25 и 60 места. Ще има и други възможности да се докаже дали Берлускони продължава с предишната ловкост да лавира в хаоса и конфликта между собствените си интереси и държавните си задължения. Това е сложен, ако не и невъзможен за италианското правосъдие и законодателство въпрос, тъй като със субсидиите трябва да се занимават европейските институции. В дадения случай преимуществото е в това, че Кавалиере (както е прякорът му) не може да промени законите на Евросъюза така, както промени италианското законодателство. Това е и една от най-интересните възможности да се докаже как, след като той взе властта за трети път, през 2009 г. аналоговата телевизия може да се изключи масово заради изгодата на телеканалите на Берлускони, както и заради заплахата от сурова глоба от Еврокомисията. Тези тримата определено представляват опасност за Европа.