Редакционна статия Догодина НАТО ще навърши 60 години - възраст, на която много хора обмислят пенсиониране по собствено желание. Алиансът обаче отчаяно се стреми да продължи да работи. Той иска да се преобрази, за да се изправи уверено пред бъдещето, но няма представа как да го направи. Това е предизвикателството за участниците в срещата на върха на НАТО, която започва в сряда в Букурещ. Смехотворна идея Преди 20 години идеята подобна среща да се състои в Румъния - независимо мислеща комунистическа страна, но все пак член на Варшавския договор - щеше да изглежда смехотворна. Оттогава Европа толкова се е променила, че домакинът е член не само на НАТО, но и на ЕС. Това е признание за постигнатото от пакта през Студената война. Въпросът е дали е възможно организация, създадена за този конфликт, да се промени така, че да играе роля в напълно новия световен ред. В един момент изглеждаше, че Афганистан ще е основната тема на разногласие на срещата. Днес тази страна е главната военна и политическа отговорност на НАТО, в която обаче много от членките й не са склонни на нещо повече от символично участие. Усещането, че товарът се поема неравнопоставено, накара Канада да заплаши, че драстично ще намали участието си, ако други държави не изпратят войници, които да могат да влизат в бойни действия. Потенциално критичното разцепление в НАТО бе избегнато (или може би по-реалистично погледнато, отложено) единствено защото Никола Саркози изрази готовност за по-интензивно участие на Франция в стремежа за стабилизиране на Кабул и разбиване на талибаните. Поради това френският президент ще бъде третиран като герой на деня по време на срещата на върха. И то заслужено. Макар и намесата му да е добре дошла, тя има един недостатък. Това означава, че фундаменталният въпрос "За какво съществува сега НАТО?" може отново да се избегне. Това не значи, че в Букурещ съвсем няма да има драма. Защото дебати ще има, макар и по съвсем различен въпрос: докъде се простират естествените граници на НАТО? Очаква се на срещата да бъдат одобрени кандидатурите на Хърватия, Албания и - в зависимост от възраженията на Гърция към името й - Македония. Това разширяване е относително консенсусно. Все по-неясни задачи Статутът на Украйна и Грузия е съвсем друга тема. И двете страни желаят да бъдат включени в Плана за действие за членство - натовския институционен еквивалент за тренировъчен лагер. Администрацията на Буш подкрепя амбициите им, но много от основните й съюзници, особено Германия, се опасяват, че ако се направи тази стъпка, ще е трудно да се отрича, че двете държави един ден ще станат пълноправни членове. Това се възприема като дълбоко провокационен ход от Москва. Ангела Меркел не е единствената, която се съмнява дали ще е разумно да бъде посрещнат по този начин новият руски президент Дмитрий Медведев. Може и да се стигне до неумел компромис, при който НАТО отваря вратата си пред Киев и Тбилиси, но не дотолкова, че някоя от двете столици да може необратимо да мушне крак в пролуката. Подобен компромис не би бил нещо лошо. Този епизод показва, че освен ако не осмисли по-задълбочено ролята си и отношенията със съседите си, НАТО рискува да се превърне във все по-разширяващ се клуб с все по-неясни задачи. Срещите на върха на НАТО може да са упражнения по публично потупване по гърбовете и тайни препирни. Но ако този модел се запази, 60-ата годишнина през 2009 г. няма да е приятна.