Стела Ненкова Държавата вече може да участва в концесиите си пряко или чрез посочено от нея държавно дружество. Това се съдържа в проект за изменение и допълнение на Закона за концесиите. Такава възможност досега не съществуваше по незнайни причини. Дори за златното находище, като Челопеч, не се предвиждаше участие на държавата. Вместо това в хазната влизаха парични такси, определени по не особено ясни критерии и не на последно място – според усмотрението на концесионера – вездесъщия частник. Неговото усмотрение обаче по всички правила на пазарната икономика е насочено към джоба му, а не към изгодата на държавата. Обществената полза никаква я нямаше. Сега обаче ведомството, което ще възлага концесия – било то добив на полезни изкопаеми, строителни материали, услуги, строителство или пък стопанисване на плажни ивици, ще може още в предварителните условия до посочва колко ще е държавното участие, кой ще го представлява и каква ще е вноската в общото предприятие. Също така - и каква част от планираните инвестиции ще са за нейна сметка. Правителството вече няма да има пряко отношение към този процес. Отговорността ще е изцяло на ресорните ведомства и общините. Въпросът е властта (изпълнителна или местна) да не започне да се възползва от участие в абсолютно всички концесии освен в случаите на „компенсации“. Например за добив на чакъл, минерална вода и други, които вече са набрали скорост благодарение на инвестиции, в които държавата не е участвала. Времето ще покаже. Дотук добре. Неясни формулировки – чиновнически рекет? Ведомството, което дава концесията обаче ще може да я прекратява без предупреждение в случай на неизпълнение на договора или когато балансът на интереси е нарушен, пише в проекта. Звучи добре, но под тези формулировки реално може да бъде включено всичко – от недоволството на дребен чиновник през „подходящия“ кандидат, който не се е класирал в първата процедура до действителни нарушения. В действителност тази възможност, залегнала в поправките може да се превърне в инструмент за изнудване в ръцете на самозабравили се държавни чиновници от всички нива. Заради това не е зле в правилник към „поправения“ закон да се степенуват въпросните „нарушения“ на договорите, както и кога и по какъв начин може да бъде нарушен балансът на интереси между ведомството и концесионерите. Концесионерите, разбира се, ще могат да обжалват подобни действия, но докато съдът се произнесе, нищо чудно бизнесът да бъде съсипан. А от това не печели никой. Променят се и сроковете за концесиите – за добивни и за услуги те стават до 20 години, за строителство – до 40, за стопанисване на плажни ивици – до 10 години. Досега за строителство няма кой знае колко концесии, ако не споменем автомагистрала „Тракия“. Бъдещето на тази концесия обаче е доста мъгливо и не ясно изобщо ще я бъде ли. У нас досега няма обект както например атинското летище „Венизелос“, построено от частници по метода B.O.T. - построй, експлоатирай, предай (на държавата). Крайностите подвеждат Стремежът досега беше всичко, което притежава държавата, да премине в частни ръце - изцяло и без компромиси. Точно по този начин се гледаше и на процеса на концесионирането. Дори да има държавна концесия, то тя трябваше час по-скоро да премине в частни ръце, за да бъде рентабилна. Впрочем държавни концесии нямаше, ако изключим водните и нефтени права в Либия, които, уви, загубихме. Концесия по досегашния закон се даваше на държавно дружество без търг или конкурс, но само ако му предстои приватизация. Тоест компанията купувач да вземе завода заедно с концесията. В някои случаи дори не беше предвидено да се плаща концесионна такса. Сега като че ли сме на път да признаем, че държавната собственост все пак има значение, особено когато става дума за природни богатства и ресурси, които не са безкрайни.