Петър Ганев, ИПИ Преди броени дни беше публикувано поредното изследване, опитващо се да дефинира взаимовръзките между икономиката (степента на развитие и богатство) и щастието на отделните хора. „Парите могат да купят щастие, но само ако се харчат за други хора” – този извод на изследователите от САЩ и Канада (Harvard Business School и University of British Columbia) обиколи набързо света и повдигна множество интересни въпроси. Като се започне от самото възприятие за връзката между парите и щастието и се достигне до логическата обосновка на направените изводи и акуратността на използваните данни. Какво всъщност представлява учението за икономиката и щастието? Икономиката на щастието е едно от най-модерните течения в съвременната икономическа наука. Това е подход за оценка на благосъстоянието, който комбинира техниките, използвани от икономисти, с тези, най-често ползвани от психолози. Докато философи, психолози и поети векове наред изучават и се опитват да опишат щастието, то икономистите съвсем наскоро дръзнаха да навлязат в тази област. Някои от ранните икономисти и философи, като започнем с Аристотел и достигнем до Бентам, Мил и Смит, въвличат стремежа към щастие в своите творби. Въпреки това с развитието на икономиката като наука това остава на заден план и благосъстоянието започва да се дефинира по много по-строг начин, обвързан предимно с икономическия резултат и дохода на отделните хора. Ричард Ийстърлин (1974) е първият съвременен икономист, който разглежда връзката между щастието и икономическия резултат. В своето изследване Ийстърлин формулира това, което по-късно става известно като "Парадокс на Ийстърлин". В най-опростен вариант този парадокс се отнася до идеята, че след дадено ниво на доход или богатство икономическото развитие и растежът не подобряват благосъстоянието на хората. Или казано с други думи, парите не могат да купят щастие. Това твърдение провокира икономисти да търсят нови показатели за описание и оценка на човешкото развитие и богатство, различни от традиционните. Доходът продължава да е от значение, но вече на преден план излизат категории като социален и семеен статус, здраве, образование, условия на труд, култура и т.н. Развитието на тази област в икономиката започва да дава все по-голямо отражение в различни публични политики като публични финанси (разходи на правителството и данъци), социални политики и трудов пазар. Всичко това обаче се основава на идеята, че можем да измерим и съответно да предизвикаме щастието. Подобно твърдение е повече от грешно, то е неморално. За да бъде дефинирана връзката между икономиката и щастието, било то от Ийстърлин или от някой друг икономист, е нужно първо да се измери щастието в различни страни и в различни периоди от време. Това измерване винаги е било правено по един и същ начин – чрез въпросници до голяма група от хора, които индивидуално определят нивото на собственото си щастие, примерно по скала от 1 до 10. Възможно ли е обаче подобно упражнение да даде задоволителен и близък до реалността резултат? Едва ли някой някога е изричал думите "Щастлив съм до седем". Количественото измерване на щастието е безсмислено упражнение. Всичко това поставя под сериозно съмнение съвременния икономически подход към щастието. Този подход е коренно различен от много по-философския поглед на ранните философи икономисти. Смит, Бентам и Лок разглеждат стремежа към щастие, а не щастието само по себе си. Всъщност точно Бентам, а не Томас Джеферсън е причината стремежът към щастие да бъде част от Декларацията на независимостта наравно с правото на живот и свобода. Докато самото щастие не е директно обвързано с икономическите резултати, то стремежът към щастие играе съществена роля в развитието на всяко едно общество. Не друго, а икономическият растеж е най-важното средство за развитие и най-силното проявление на „стремежа към щастие”, като тук трябва да бъде много ясно посочено, че става дума за индивидуален стремеж към щастие, а не стремеж към щастието на цялото общество или пък това на други хора. Именно този растеж позволи на огромен брой хора по света да избегнат капана на бедността и да заживеят прилично. Това означава животът да е нещо повече от опит за оцеляване. Не може да се говори за каквото и да е щастие, ако хората се борят всеки ден за прехраната си. Парите може и да не купуват щастие, но те купуват храна, подслон и лекарства. Очевидно учението за икономиката и щастието е изпъстрено с противоречиви твърдения и разбирания. Според едни парите носят щастие, само ако се харчат за другите. Според втори пък щастието не е обвързано с икономиката и парите на хората. Според трети развитието и богатството дават нужната основа, върху която може да стъпи щастието на хората. Кое от тези схващания е най-близко до реалността може би никога няма да разберем, но трябва да отбележим, че единствено последното има ясна логическа обосновка и не стъпва на никакви спорни данни. За разлика от него, първите две възприятия се основават предимно на емпирични данни, които са крайно относителни и едва ли отразяват най-точно реалността. Дори и да приемем факта, че повишаването на доходите не увеличава много щастието, това не означава, че не си заслужава да се обръща внимание на перспективата за по-висок доход. Може би именно вероятността, че в нашия житейски път може да има икономически растеж ни дава възможност да продължаваме да вярваме в по-доброто бъдеще и да изпитваме още повече щастие.