- Г-н Платини, ако започнем хронологически, трябва да се върнем още в детството ви, когато сте водили сестра си на училище час по-рано, за да може да тренирате. Сега не се ли чувствате виновен за това? - Истината не е точно такава и определено няма за какво да се чувствам виновен. Нещата стояха по следния начин: имахме будилник в кухнята и аз му променях часа, така че сестра ми да мисли, че закъсняваме, а всъщност излизахме по-рано. Мошеничеството бе с половин час, не повече. Така имах време да работя върху техниката си, а и тя имаше време да си поиграе със съученичките на двора. - Зинедин Зидан винаги е казвал, че е играл като вас в училищния отбор, вие напомняте ли му го? - Чувал съм, че го е казвал, но никога не сме говорили по въпроса. Той бе в същия отбор, в който бях и аз преди това - „Сент Сиприен“. Може би това го е впечатлило. Сега, въпреки че се виждаме достатъчно често, нямаме време за спомени, защото имаме много работа да вършим. Колкото до мен, аз не се оприличавам с великите играчи преди мен. Е, може би с изключение на Нестор Комбен от „Мец“. Тогава по телевизията не показваха много-много футбол, така че за повечето величия преди мен повече съм чувал и чел, отколкото съм ги гледал. По-късно идол ми бе Йохан Кройф – и още е, но всъщност аз съм доволен от кариерата си е не искам да съм имал друга. - Известен сте като голям шегаджия, кой е най-големият номер, който сте погаждал на някого? - Какво значи бил съм шегаджия? Та аз още съм си такъв. В живота ми има три важни неща – семейството, приятелите и приятното прекарване на свободното време. Винаги съм обичал да се майтапя с хората около мен и да им погаждам номера. Но това винаги са били безобидни шегички, не мисля, че някога съм засегнал някого. Но и хората около мен винаги са си правили шеги с мен и аз съм ги приемал. Щом обичаш да се шегуваш на гърба на другите, то трябва и да може да носиш на майтап. - На прегледите, когато трябваше да се присъедините към „Мец“, са ви поставили диагноза, че сърцето ви е твърде голямо, това можеше ли да ви откаже от футбола? - Не съм имал твърде голямо сърце, що се отнася до анатомичния орган. Тренирах с „Мец“ два дни в изключителна жега. Бях много здрав и сериозно се напрягах в заниманията. След една тренировка трябваше да ида при кардиолога. Не бях свикнал на толкова натоварена подготовка, а и жегата ме мъчеше, затова сърцето ми биеше като лудо. Заради това ме върнаха в „Нанси“, където ми направиха още изследвания и се оказа, че няма проблем – имам съвсем нормално сърце на спортист. - Като напуснахте „Нанси“, можехте да идете в някой голям клуб, защо избрахте „Сент Етиен“? - Не бива да забравяме, че по онова време „Сент Етиен“ бе голям отбор. Играха финал за КЕШ срещу „Байерн“, предната година бяха на полуфинал, на онези епични мачове срещу „Ливърпул“. Когато бях на 19 години, идва да ме гледа Алфредо ди Стефано, който тогава водеше „Валенсия“, но тогава подписах предварителен договор с „Интер“. Имаше обаче едни правила за трансфера на играчи и аз не можех да отида. Когато нещата се оправиха, от „Интер“ вече не се интересуваха от мен и така ме взеха в „Ювентус“. - В края на седемдесетте и началото на осемдесетте години на миналия век английските клубове доминираха в Европа, вие не можехте ли да играете в Англия? - В началото на седемдесетте ме искаха „Арсенал“ и „Тотнъм“. Съпругата ми Кристел искаше да ида там, защото щеше да пазарува на воля, но това само усили съпротивата ми. Основната причина да не отида в английски тим са многото мачове. Не можех да играя навръх Коледа, на Нова година и на други важни празници, защото исках да съм със семейството си. - За повечето играчи спечелването на КЕШ, а сега Шампионската лига е върхът в кариерата, но вие играхте на онзи финал на стадион „Хейзъл“, как виждате сега онези събития? - Ох, Брюксел... Толкова е сложно. Всички това ме питат, но аз не искам да отговарям. Когато исках да стана футболист, бе за да играя, да вкарвам голове, а не да причинявам смъртта на 30 души. На следващия ден отидох да видя оцелелите в болницата. След това отидох на дълга почивка, за да изчистя мислите си за този инцидент. Задавайте следващия въпрос, моля. - В началото на осемдесетте годни обирахте почти всички призове, смятате ли се за най-добрия футболист на света? - Не че аз се приемам такъв, но аз бях най-добрият футболист на света. Какво друго да кажа. Е, до 1986 година, когато изгря Диего Марадона с „Наполи“. През тази година вече имах контузии, играх пет мача със здравословни проблеми и се надявах никой да не забележи... - Помните ли полуфинала срещу ФРГ на световното в Испания през 1982 година и ситуацията, когато Патрик Батистон бе почти обезглавен от вратаря Тони Шумахер? - Да, това се отрази невероятно на психиката ни, но в позитивен план. Бяхме изпълнени с гняв срещу германците, срещу рефера, срещу всичко. Мога да кажа, че това е най-големият момент в кариерата ми, дори най-великият ми спомен, въпреки че загубихме. Това беше най- невероятният мач, чиста драма. Беше по-хубаво от всеки филм, театър или книга. След мача целият отбор седяхме в съблекалнята повече от 20 минути разгневени, бесни, не можехме да продумаме. По-късно този момент ми помогна да погледна на живота от друга перспектива. Никой не беше убит, семействата ни бяха невредими, това бе просто мач... но необикновен, уникален.