Излезе ни късметът в наше време да пътуваме с влак, за който не сме сигурни дали няма да се счупи или да го счупят, преди всеки да е успял да стигне читав до крайната си спирка.
Пътуваме си все така с надеждата, че може точно на нас да се размине, без да имаме вяра нито на машинистите, нито на кондукторите, нито на началниците по трасето.
Наскоро бяха разсекретени архивите, свързани с разследванията на убийството на Джон Кенеди. Това без съмнение беше една доста смела, решителна крачка към разкриване на истината за този, меко казано, нелицеприятен факт в историята на САЩ и, разбира се, допринесе доста точки в актива на администрацията на Тръмп. Ако погледнем на Джон Кенеди от днешна гледна точка, то интересът ни към тази велик човек по-скоро ще е свързан с неговите действия като президент по време на Карибската криза. Много нещо е написано, изговорено и филмирано, не малко факти и документи бяха представени на обществото - всичките подчертаващи неоспоримо изключителната заслуга на Джон Кенеди да превъзмогне обстоятелствата и да спаси света от ядрения холокост. Естествено няма как да се пропусне и онова, с което допринесе за решаването на този конфликт Никита Сергеевич Хрушчов. За нас от особено значение е, че и тогава както и сега часовниците бяха спрели на 12 без 5 и всеки момент се очакваше кукувицата да започне да отброява дванадесетте удара на започващата ядрена война. Независимо от обилната информация аз съм сигурен, че има още много, което може да бъде извадено от тайните трезори на администрациите на САЩ и на Русия, с което да се доразкрие цялата истина за онези събития. Най-вече защото в нея е вложена поуката, която ни завещаха ръководителите на двете велики държави. А тя е, че когато с мозъка си усетиш приближаващия се ядрен ураган, а тялото си буквално чувстваш как изтръпва при мисълта какво ще причиниш на своите съотечественици и на цялата планета, тогава от съзнанието ти се изключва всичко освен една единствена мисъл - трябва да се оцелее, трябва да се направи всичко за да се разминем и запазим планетата. И взимаш решението.
Това преживяхме и по-късно, в средата на осемдесетте години, когато отново двете велики сили този път на европейска територия бяха настръхнали една срещу друга и таралежообразно бяха се накокошини ли със своите ракети, тръпнейки от нетърпение да дръпнат спусъка. Спомням си лятото на 84-та, когато недоразумението Черненко беше макар и за кратко на власт в Съветския съюз. Говореше се, че генералите около него вече са извадили миришещите на нафталин свои бойни униформи от Втората световна война, а в Западна Германия се брояха минутите преди да се запалят фитилите на ядрените кладенци по границата с Източна Германия. Предвид опасността мен почти принудително ме изпратиха да се прибера в България. Бяхме седнали с моя баща на масата под асмата в градината пред селската ни къща. Гледах как татко спокойно и сладко си отпива от ракията и точно това неговото спокойствие леко ме подразни. Татко, рекох му, как така си живеете спокойно? Не усещате ли, че сме буквално на минути от война, която всеки ден може да избухне? Моят баща ме погледна така, както всъщност и всички останали, които срещах през тези дни ме гледаха, докато слушат моите малко неочаквани за тях думи, и ми рече: „Що не си пиеш ракията, сине, а си взел да се кахъриш за няма нищо! Братушките ще се оправят, няма страшно!“ Той се оказва прав. Пак се стигна до същата ситуация, когато вече и управителите на двете велики сили със своите щабове почувстваха как започват да загряват ракетите, как запламтява огънят под креслата им, а нажежената атмосфера им подсказваше, че всеки момент ще стане нещо, което ще отнесе цялата планета. Точно в този момент на крайно напрежение, на свръхблокаж на всички сетива се роди решението. Разминахме се и тогава.
От тези години остана поуката, че едва ли не всеки път ще трябва да чакаме страшното до такава степен да изпълни атмосферата, че да не можем и да дишаме дори. Чак тогава да се надяваме, че ще текне в главите на нашите управници и те ще разберат, че няма накъде и трябва да се дръпне спирачката. Това настроение, тези, би могло да се нарекат, емоционални терзания сега, дай Боже за добро, ги наблюдаваме най-вече при президента Тръмп. Допускам, че те едва ли са подминали и Путин, който, разбира се, не си го показва. Да не говорим за Си Зи Пин, който пък вероятно въобще и не мисли да допусне подобно нещо, защото е направил доста за да стане света по-друг. Ето защо, въпреки че на всяка крачка ме спират разтревожени хора и ме питат дали ше избухне скоро войната, аз ми се ще да уповавам на историческата поука и да кажа:
Не бойте се, деца, за утрешния ден!
