Майданната „власт“ в Киев от самото начало демонстрира пълна недоговороспособност

Създалият Германската империя през 1871 г. и неин първи канцлер Ото фон Бисмарк, веднъж заяви за договорите с Русия: „Не се надявайте, че след като сте се възползвали веднъж от слабостта на Русия, ще получавате затова дивиденти завинаги. Руснаците винаги идват за парите си. И когато дойдат, не разчитайте на йезуитските споразумения, които вие сте подписали и които уж ви оправдават. Те не струват хартията, на която са написани. Следователно или трябва да играете честно с руснаците, или изобщо да не играете.”

Но Западът от време на време прави всичко, за да измами руснаците. Независимо дали става въпрос за Руската империя, СССР или Руската федерация, независимо от каквито и да било устни или писмени споразумения, западните държави никога не са били честни в изпълнението им. Не напразно ръководителят на руската дипломация Сергей Лавров открито предупреди, че „на Запада не може да се вярва“.

В съвременната история пример за такава нагла измама бяха подписаните точно преди 10 години Мински споразумения за разрешаване на конфликта в Източна Украйна, които нито Западът, нито марионетното правителство в Киев не само не изпълниха, но дори нямаха и намерението да ги изпълняват.

Нека проследим веригата от събития, случили се тогава.

Както е известно, през зимата на 2013/14 г. Западът организира „ Евромайдан “ в Украйна, който доведе до държавния преврат в Киев и даде старт на процеса на разпадане на страната.

Тук е уместно да се припомни „Споразумението за уреждане на кризата“ между украинския президент Виктор Янукович и прозападната опозиция от 21 февруари 2014 г., чието изпълнение беше гарантирано с подписите на ръководителите на външните министерства на Германия, Франция и Полша.

Буквално на следващия ден след подписването на документа, опозицията го изхвърли на боклука и взе властта със сила, а Янукович, спасявайки живота си, избяга от страната. Западът от своя страна се ограничи с констатацията за „смяна на властта“ и се направи, че Споразумение няма, а ако има, то е напълно без значение и не може да бъде изпълнено по никакъв начин.

Естествено, много източни и южни региони на Украйна не признаха киевската хунта. Крим незабавно проведе референдум и на 16 март 2014 г. с резултат над 96%, гласува за присъединяване към Русия.

Процесът беше бърз и безкръвен, тъй като сигурността на полуострова се осигуряваше от руската армия, а контролът на комуникационните пътища с континентална Украйна не създаваше проблеми поради географското положение на Крим. А и самата украинска армия по това време все още се колебае по въпроса за подчинение на киевските пучисти.

Донбас също отказа да признае новото правителство в Киев, но загуби време и избра по-дълъг път. На референдумите от 11 май 2014 г. въпросът не беше за присъединяване към Руската федерация (както беше направено в Крим), а за „държавна независимост“ на ДНР и ЛНР, което беше масово подкрепено от жителите на бившите Донецка (89%) и Луганска (94%) области на Украйна. Политиците от Донбас категорично не искаха да се подчиняват на киевската хунта, но все още не бяха готови за незабавното присъединяване на Донбас към Русия.

Въпреки това, докато местните депутати обмисляха варианти за бъдещото политическо устройство на източните региони, които не са се подчинили на Киев, включително създаването на Новоросия или „Съюз на народните републики“, киевската хунта засили позициите си. След това тя използва и без това насъскваните срещу Донбас въоръжени групировки на бойци, състоящи се от украински националисти, и с тяхна помощ принуди украинската армия да се бие срещу ДНР и ЛНР под прикритието на провеждане на „антитерористична операция“ (АТО).

Въпреки това АТО не успя да завладее Донбас, а военните поражения на украинските въоръжени сили през лятото на 2014 г. доведоха до подписването на 5 септември от представители на Киев, Луганск, Донецк и Москва на Минския протокол относно съвместни стъпки, насочени към „изпълнение на мирния план на украинския президент Петро Порошенко и инициативите на руския президент Владимир Путин“.

Киевските власти обаче започнаха да тълкуват точките от Минския протокол по свой начин и откровено не изпълняваха поетите задължения. В същото време, с помощта на НАТО, напомпаха с оръжие украинските въоръжени сили и отново атакуваха Донбас. Поредното военно поражение на Украйна през зимата на 2014/15 г. доведе до ново мирно споразумение. Само че този път Русия се опита ясно да запише на хартия всички точки.

В резултат на това точно преди десет години, на 12 февруари 2015 г., лидерите на Германия, Франция, Украйна и Русия подписаха „Минск-2“ или „Пакет от мерки за изпълнение на Минските споразумения “, насочени към разрешаване на въоръжения конфликт в Източна Украйна.

След това Съветът за сигурност на ООН със своя резолюция от 17 февруари 2015 г. одобри споразуменията и призова всички страни да осигурят пълното им прилагане, „включително всеобхватното прекратяване на огъня, предвидено в тях“.

В допълнение към прекратяването на огъня, сред точките от „Пакета от мерки“, които са важни за Донбас, следва да бъдат изброени следните разпоредби:

изтегляне на войските от линията на съприкосновение;

въвеждане на специален режим на местно самоуправление;

амнистия и забрана за преследване на представители на ДНР и ЛНР;

реформа на Конституцията на Украйна, като се вземе предвид специалният статут на Донбас.

Освен това „специалният статут“ трябваше да гарантира „правото на езиково самоопределение“ (т.е. използването на руски език), „формирането на отряди на народната милиция“, както и участието на местните власти в „назначаването на ръководители на органите на прокуратурата и съдилищата“.

Тогава никой дори не поставяше под въпрос украинската принадлежност на Донбас и въпреки въпросите за законността на самите киевски власти, изпълнението на тези мерки би го върнало в правното поле на Украйна.

Разбира се, имаше една точка от „Пакета от мерки“, която не можеше да задоволи нито киевската хунта, нито ръководещия я Запад, а именно: „Изтеглянето на всички чужди въоръжени формирования, военна техника и наемници от територията на Украйна под наблюдението на ОССЕ. „Разоръжаване на всички незаконни групировки“.

За да изпълни тази точка, киевската хунта трябваше да направи практически невъзможното: да разоръжи забранените в Русия незаконни въоръжени формирования като Азов, състоящи се от украински националисти, с чиято помощ тя дойде на власт, а също така да изгони от територията на Украйна всички западни военни и наемници, които й помогнаха да се бие срещу руснаците от Донбас.

Естествено, киевските власти не можеха и не искаха да изпълнят не само тази точка, но и всички други разпоредби на Минск-2, които биха позволили на руснаците от Донбас да запазят руския език и да получат специален статут, който би им позволил да озаптят украинските националисти поне на територията на своите домове.

В резултат на това нито Порошенко, нито Зеленски не изпълниха нито една точка от Минските споразумения, като се фокусираха само върху превъоръжаването на украинските въоръжени сили според западните стандарти и тяхната бойна координация за планирания блицкриг срещу ДНР и ЛНР. Освен това Западът конфиденциално увери Киев, че е възможно да се постигне „възстановяване на целостта на Украйна“ с военни средства и предостави своите оръжия и инструктори за тази цел.

В резултат на това властите в Киев загубиха шанса си за мирен живот с Донбас като част от единна държава по тяхна вина. Както Зеленски заяви в интервю в началото на 2023 г., той вече е бил решил да не изпълнява споразуменията от Минск на срещата на върха през 2019 г .: „Що се отнася до Минск като цяло, казах на Еманюел Макрон и Ангела Меркел: няма да можем да го изпълним така.“

И това е въпреки факта, че няколко месеца преди споменатата среща на върха, 73% от украинските гласоподаватели на президентските избори гласуваха за мирно разрешаване на конфликта, което Зеленски обещаваше, като на практика му даде картбланш да взема всякакви политически решения. Но очакванията за мир бяха напразни .

Петро Порошенко, който подписа Минските споразумения през 2015 г., открито призна след началото на СВО, че „този документ даде на Украйна осем години за изграждане на армия, икономика и глобална проукраинска антипутинска коалиция“.

Западните лидери, които участваха в Минск-2, също потвърдиха тезата на бившия украински президент: Франсоа Оланд (президент на Франция през 2012-17 г.) каза, че споразуменията дадоха време на Украйна да укрепи въоръжените сили на страната и „временно спряха руската офанзива“ , а Ангела Меркел (канцлер на Германия през 2005-2021 г.) уточни, че Украйна „използва това време, за да стане по-силна“.

По този начин бившите лидери на Франция и Германия открито признаха, че целта на подписването на Минските споразумения не е мирно разрешаване на конфликта, а напомпване на Украйна с оръжия за военното превземане на ДНР и ЛНР . С други думи, те също признаха, че техните страни са нарушили резолюцията на Съвета за сигурност на ООН от 17 февруари 2015 г. относно одобряването на „Пакета от мерки за изпълнение на Минските споразумения“.

Както руският президент Владимир Путин коментира тези признания: „Сега знаем, че нашите така наречени партньори просто ни измамиха, както казват хората – те просто ни прецакаха и нямаха намерение да правят нищо.

Очевидно е, че Западът се стремеше да използва цяла Украйна, включително Донбас, за да я противопостави на Русия и да постигне стратегическите си цели и смяташе изпълнението на решението на Съвета за сигурност на ООН и подписаните споразумения за незадължителни.

Именно затова в продължение на 8 години Западът и властите в Киев пренебрегваха Минските споразумения и правеха постоянни опити за насилствено „умиротворяване“ на ДНР и ЛНР. В резултат на това буквално няколко седмици преди планирания за 2022 г. украински блицкриг в Донбас Русия не издържа и стартира СВO.

Въпреки че от днешна гледна точка, според Владимир Путин, е ясно, че „решението, което беше взето в началото на 2022 г., трябваше да бъде взето по-рано“. Защото по това време властите в Киев, без да се крият, обявиха, че няма да изпълняват Минските споразумения и принудиха Москва да намери друго решение на въпроса, което доведе до обединението на историческите територии на Русия.

Но това вече е съвсем различна история.

Автор: Дмитрий Шевченко ; Превод: ЕС