Руски войници, намиращи се в лагер за военнопленници, където получават храна и всички необходими грижи, споделят, че не са отишли на война заради пари.
Въпреки това след евентуален размяна може отново да се окажат на фронта. Двама офицери – 40-годишният Александър и 44-годишният Константин – разказаха пред „Укринформ“ какви са били техните мотиви.
„Не ни питат – ако трябва, пак ще се върнем“
Константин, който е родом от Подмосковието и вече година и половина е пленник, предполага, че може да бъде включен в списъците за размяна, но няма сигурност.
Той споделя, че офицерите често са задържани по-дълго от останалите. По време на престоя си в лагера те са имали възможност да изпращат писма и да получават телефонни обаждания от близки, но тази опция вече е премахната.
„Получаваме пратки от Русия средно веднъж месечно, макар че семействата ни могат да изпращат по-често. Имаме жени, деца… Отношението към нас тук е нормално, можеше да бъде и по-зле. Имаме всичко – дрехи, нормална храна, достатъчно ни е“, разказва Константин.
Когато разговорът преминава към отношението му към войната, той заявява, че винаги е имал собствена гледна точка и не смята руската пропаганда за решаващ фактор.
„Винаги съм имал свое мнение. Не бих нарекъл това пропаганда. Ако страната има нужда – значи трябва. Не съм се интересувал дали говорим за фашизъм или не – това не ме вълнуваше“, казва той.
Въпреки че има роднини на жена си в Украйна, след мобилизацията контактът с тях е прекъснат. Константин обаче твърди, че отношението му към украинците остава неутрално. Той признава, че осъзнава страданията, които руската инвазия е причинила, но допуска, че може отново да се върне на фронта след размяна.
„А какво да правя? Някой да ни пита дали искаме? Ако е задължително – няма варианти. Ако не е – тогава, разбира се, ще остана у дома. Имам добра работа, нормална заплата, всичко ми е наред“, допълва той.
Според него е възможна промяна в общественото съзнание в Русия, но това би отнело поне десетилетие. Въпреки това избягва да навлиза в подробности: „На четири очи, без запис, бих обяснил как виждам всичко, но така – не“.
„Москва е далеч, но хората навсякъде са едни и същи“
Александър, родом от Далечния изток, е в плен вече две години. Той споделя, че преди е бил в друг лагер, но след неуспешен опит за размяна е върнат обратно. През 2004 г. напуска армията, но почти 20 години по-късно е мобилизиран. Въпреки че се надява след размяна да не бъде отново изпратен на фронта, признава, че не е сигурен.
На въпрос как войната е възприета в родния му регион, той заявява, че няма съществена разлика между жителите на различните руски градове. Според него в родния му Владивосток „на човек се падат по 3,5 японски коли“, заради близостта с Япония, Китай и Корея. Въпреки това той твърди, че не е отишъл да воюва заради пари.
„Москва е далеч, но хората – навсякъде са едни и същи. Няма значение от кой град си. Във Владивосток на човек се падат средно по 3,5 японски коли, защото сме близо до Япония, Китай, Корея“, разказва той.
Дори да имаше избор, не би напуснал Русия.
„Войната няма да спре просто така“
Константин се съгласява с него и допълва, че и той е имал добра заплата и не е бил мотивиран от финансова изгода. Когато разговорът стига до причините за мобилизацията, той признава, че просто не е направил опит да избегне повиквателната, макар че ако е имал възможност, вероятно би напуснал страната.
По отношение на бъдещето на войната Константин е песимист: „По-скоро ще ни разменят, отколкото войната да свърши. Тя не може да се спре с едно щракване на пръстите – има прекалено много процеси, които трябва да бъдат задвижени“.