Реалполитика

„Ние, германците, пишем дебели томове за реалполитика, но я разбираме не повече от пеленачета. Вие пък, американците, я разбирате прекалено добре, за да говорите за нея“ – това са думите на берлински професор към Уолтър Уейл.

На пресконференция в Мар-а-Лаго миналата седмица пезидентът Тръмп предизвика почуда в цял свят с отказа си да изключи възможността за използване на сила за завземане на контрол над Гренландия и Панамския канал.

„Вижте, Панамският канал е жизненоважен за нашата страна“, каза той, преди да даде исторически урок върху споразуменията Торихос-Картър. „Гренландия ни е нужна за целите на националната сигурност... Хората дори не знаят дали Дания всъщност има някакви права над нея, но ако имат, те трябва да се откажат, защото на нас ни трябва за националната ни сигурност“.

„Но, сър, Вие много бързо казахте, че обмисляте прилагането на военна сила за придобиване на Гренладия и Панама“, попита репортер. „Обмисляте ли използването на военна сила и за анексирането и придобиването на Канада?“

„Не – икономическа сила.“

Размяната на тези реплики предизвика гняв у някои държавни глави, включително Джъстин Трюдо, отиващия си премиер-министър на Канада, и беше отразено от медиите като дипломатическа катастрофа. Въпреки това, след като колумнисти и факт-чекъри отсяха стенограмите, в социалните медии се разрази оживен геополитически семинар, който беше допълван от карти на мореплавателни маршрути, цитати от Джорж Кенан, позовавания на доктрината „Монро“, както и от флотилия от мемета.

На този етап всички са вече запознати с реторичния стил на Тръмп. Фактът, че той звучи по-скоро като велик съветник на Тамани, отколкото като постнационалистки технократ, е част от неговата сила. (Тамани е върховният вожд на клана на Костенурките и на народа Лени-Ленапе, подписал мирното споразумение с Улиям Пен. Наричан още и светецът-покровител на Америка, той придобива митичен статут и е олицетворение на мирната политика на преговарянето – б.пр.) Чрез анекдоти, случки, истории, хиперболи и други популистки средства, Тръмп успява да прескочи цензурата и да се свърже с политическото въображение на хората. И противно на разбиранията на „експертите“, точно този талант, далеч повече от принципите, идеалите или моралните ценности, е това, което поддържа американския конституционен ред.

Набезите на Тръмп в геополитиката показват чувствителност, която е устояла на пораженческия идеализъм в хода на американската история. Изковано на границата и вкоренено в прагматизма, ядрото на американското държавничество е прост, хладнокръвен реализъм, който протича между два други мощни американски импулса: идеализма и изолационизма. Тази чувствителност може да се мени във времето, но винаги ще се стреми да преодолява основните импулси на страната и да извиква сдържаност в ключови моменти.

Днес, когато поредният период на пораженчески идеализъм е към своя край, се завръща американският реализъм, или реалполитиката. След края на Студената война либералният идеализъм се развихри за повече от трийсет години, като триумфиращият „край на историята“ на Фукуяма измести изолационизма и реалполитиката. Но този десетилетен валс на победата беше преждевременен. Глобализацията се затлачи, следвоенният международен ред се изтърка, а изолационизмът се завръща. За ужас на повсеместните либерали историята и нейните древни духове се появяват отново.

Понякога Тръмп е възприеман за привърженик на изолационизма, но най-валидното описание за него е представител на реалполитиката. Подходът му към външната политика е практичен и недогматичен. Подобно на стила му на комуникация, той напомня за един по-ранен период, когато американските държавници наблягаха на здравия разум, избягваха заплетените съюзи и преследваха националния интерес безрезервно.

Реалполитиката е най-дълбоката традиция в американското държавничество, защото това е визията, която се доближава най-много до американската чувствителност. По своята същност тя не е велика теория на политиката, а метод или подхода. Тя е по-скоро препоръчителна, отколкото описателна и изтъква повече това, което би могло, пред онова, което би трябвало. Пртивоположно на квази-теологическите или по-идеологически концепции, които се опитват да използват политиката за изпълнение на идеали или за отговор на въпроси за душата, реалполитиката се занимава със силата, преследването на интереси и постигането на конкретни резултати.

Реалполитиката изниква изпод отломките на злощастната германска революция от 1848 г., последвана от епохата на бързо развитие, див утопизъм и широко разпространени безредици, които не са напълно различни от нашите. Неуспелият революционер Лудвиг фон Рохау разсъждава в изгнание върху събитията от 1848 г. и заключава, че неговото поколение е било интоксикирано от собствените си идеали, погрешно взимайки силата на словото за политическа сила. В книгата си от 1853 г. „Grundsätze der Realpolitik angewendet auf die staatlichen Zustände Deutschland“ или „Принципи на реалната политика, приложени към националното положение на Германия“, Рохау утврждава „закона на силния“ като „основополагаща истина“ в политката. Точно както гравитацията доминира над физическия свят, законът на силния доминира живота в държавата. „Единствено силата е в позиция да управлява“, заявява Рохау, а суверенитетът е само нейно отражение.

Като преобърнаха надолу с главата смисъла на израза „силата прави правото“ („might makes right“), либералите забравиха закона на силния. Те развиха убеждението, че силата кротко ще се подчини на техните закони, като в този процес изоставиха конкретната политика в полза на абстрактни конституции. Рохау напомня на своите читатели, че силният се подчинява само пред по-голяма сила и следва конституциите, само когато те служат на неговите интереси. Все пак, конституционната политика е не толкова „абстрактно-научен текст“ и политически принципи, колкото социални сили, изискващи признание от държавата. Конституциите и договорите, които не успяват да отразят взаимодействието с тези социални сили, са обречени, независимо с каква елегантност на формата и чистота на принципите се отличават.

Рохау вижда законът на силния и безумията на либерализма разпрострени отвъд границите на една държава. Едновременно с критиката към либералните заблуди на властта у дома, той отхвърля и Gefühlspolitik („сантименталната политика“) и Prinzipienpolitik („принципната политика“) в чужбина. Сантиментализмът надценява съюзниците и подценява съперниците. За разлика от вътрешните социални конфликти, които обикновено се абсорбират вътре в държавата, външните опасности най-често представляват екзистенциална заплаха. В този смисъл, външните дела трябва да бъдат водени с предпазливост и яснота. Приятели и врагове в еднаква степен се подчиняват на закона на силния и международните споразумения са добри само дотолкова, доколкото балансът на силите го позволява. Следователно това, което е нужно, е външна политика, която е посветена на тесните национални интереси, както и способно дипломатическо тяло, което да я провежда.

„Принципи на реалполитиката“ звучи повече като политически памфлет, отколкото като магнум опус по политическа философия. Но прозренията на Рохау за властта са дълбоки, а язвителните му критики към либералния идеализъм резонират и днес. Рохау се опитва да обедини идеализма на Просвещението със стремежа към власт, практикуван от по-стария ред. За да постигне благородни политически цели, човек трябва да играе същите игри, както и неблагородният, при това – да ги играе по-добре от него.

Дали става дума за заграбването на земите на разпадащата се Римска империя или за решението на папа Пий IV и испанския губернатор Гарсия Алварес де Толедо да откажат подкрепление на рицарите на свети Йоан по време на обсадата на Малта – ефективните лидери винаги са взимали решения, водени от желанието да запазят властта си. На Фредерик II, дук на Австрия, никога не би му хрумнало през 1241 г., че по морални съображения не би трябвало да заграбва част от съюзническата западна Унгария, докато тя се бие за живота си срещу нападението на монголите. Той заграбва тази земя, за да създаде буфер за собственото си царство, а по-късно умира в битка, опитвайки се да го запази. Модерна Турция и Израел следват същата логика, когато заграбват буферни територии в разпадаща се Сирия. Техните изчисления са, че това обслужва националните им интереси – нищо повече и нищо по-малко.

Случаят на Съединените щати е малко по-сложен. Страната е разделена, доверието в институциите пада, неравенството расте, а американците са по-песимистично настроени към бъдещето от всякога. Нацията у дома изглежда слаба и неуверена в себе си. Но в същото време отвън Съединените щати са гледани със завист и страх. Те все още се гордеят с най-голямата икономика и най-мощната армия в света, а съюзите им в Европа и Азия стават все по-силни.

Ако Рохау беше жив днес, щеше да погледне това противоречие с тревога. Наблюдавайки съперничещите си импулси на Америка – идеализъм и изолационизъм – и пропастта между народа и политиците, той би ни напомнил, че вътрешната и външната сила на нацията са свързани, като вътрешните социални сили определят „формата и съдбата“ на държавата. Исторически, във времена на кризи, държавата би могла да разчита на национализма, за да удържи тези сили заедно. Днес, когато американците не са сигурни дали родината им е място или идея, тази перспектива не е толкова очевидна.

Без вътрешна хармония Съединените щати не могат да преследват националния си интерес. Този факт поставя Доналд Тръмп в трудната позиция да се опитва да лекува тялото на вътрешната политика, докато чертае нов курс навън. За да постигне това, той трябва да представи нова визия за Америка, като напомни на света, че Съединените щати са преди всичко и най-вече нация. Той трябва да въплъщава закона на силния, като върховен главнокомандващ и като народен трибун. Трябва да помни, че силата се подчинява само на сила и че договорите се спазват само докато ги обезпечава силата.

Тръмп трябва също така да възстанови жизненоважната връзка между вътрешната политика и външната политика като признае, че през последните години едно идеалистично настроено дипломатическо тяло нанесе значителна вреда на американските национални интереси. Той трябва да замени тези хора с ново поколение държавници, посветени на конкретни геополитически цели и готови да върнат проблемите на обикновените граждани в центъра на процеса на вземане на решения.

Преди всичко Тръмп трябва да отхвърли утопизма на идеалистите и изолационистите и да възстанови външната политика основана на реализъм. Той трябва смело да прокламира националните интереси, включително запазване на хегемонията в Западното полукълбо, сдържане на Китай и поддържане на американското превъзходство по море. Той трябва да е готов да използва всяко налично дипломатическо средство, включително икономическа сила, за да обезпечи националните интереси, без при това да забравя, че предпазливостта е най-голямото преимущество на реалиста.

Лафайет Лий е американски писател и сътрудник на IM – 1776. Може да бъде последван на @Partisan_O.

Филип Вуду е американски писател и ветеран. Може да бъде последван на @6Voodoo.

Източник: im1776.com ; Превод: Екатерина Грънчарова