Жанрът „политически мемоари“ е голямо предизвикателство за всеки политик. От една страна, политикът винаги се стреми да представи в благоприятна светлина политическото наследство, което е оставил на потомците. В същото време обаче трябва непременно да се пази от това да гледа твърде безкритично назад към постигнатото (и непостигнатото). Не са много тези, на които им се е получило да се справят с подобно предизвикателство. Затова някои съзнателно избират да се съсредоточат върху особено значимо събитие в своя политически живот, като например Уинстън Чърчил, който за своите необикновено красноречиви спомени за Втората световна война получава Нобелова награда за литература.

Бившият германски канцлер Ангела Меркел имаше всички шансове да постигне това, когато пишеше мемоарите си заедно с най-близката си колежка Беате Бауман. Но в края на краищата се налага да отбележим, че Ангела Меркел никак не се справи с тази задача.

Една от основните причини за този неуспех е, че книгата е до голяма степен неискрена, тъй като Меркел избягва редица съществени въпроси.

Това започва още с годините от ранното ѝ детство. През 1954 г., годината на нейното раждане, семейството ѝ се премества по собствено желание от Западна в тогавашна Източна Германия, а по-точно в провинция Укермарк, където баща ѝ започва работа като протестантски пастор.

Поразителното е, че Меркел отбелязва тази стъпка съвсем мимоходом, сякаш става дума за най-естественото и всекидневно решение на света. Но това не е точно така. Само година по-рано народното въстание в ГДР е кърваво смазано, което ясно показа на света, че по онова време ГДР е изцяло сталинистка диктатура (става дума за Берлинското въстание от 17 юни 1953 г., което започва като масово публично недоволство от политиката на ГЕСП и правителството на ГДР и е потушено от армията и полицията. Според различни източници от страна на демонстрантите са убити между 55 и 120 души. – бел. пр.).

Всъщност баща ѝ, макар и протестантски пастор, е подкрепял социалистическа и следователно атеистична държава. Но Меркел премълчава това обстоятелство.

Нейните „дупки в паметта“ стават още по-досадни, когато става дума за времето, прекарано в FDJ, социалистическата младежка организация (нем. Freie Deutsche Jugend - Свободна немска младеж - бел. пр.). Ангела Меркел доброволно се присъединява към тази кадрова организация, въпреки че не е била длъжна да го прави като дете на пастор.

Меркел се опитва да оправдае решението си, като казва, че не би могла да учи физика, ако не е била член на FDJ. Въпреки това тя не обяснява защо след включването си започва да работи именно в отдела за агитация и пропаганда. Дори няколко страници по-късно в мемоарите ѝ изобщо не става ясно какво убеждение е накарало г-жа Меркел да се присъедини към ХДС след краха на социализма.

В мемоарите ѝ на места проблясват интересни описания, като например описанието на невежеството и снизхождението, с които служителите на ХДС от Западна Германия са се отнасяли към новодошлите от Източна Германия в първите години след Обединението. Описанията на първите ѝ опити в политиката през вълнуващите и хаотични дни на Обединението и периода след него също са сполучливо изпълнени. За жалост обаче от началото на описанието на нейното канцлерство четенето на тази книга се превръща в истинско раздразнение.

Раздразнението започва още от вечерта на изборите за Бундестаг през 2005 г., когато, според социологическите проучвания, Ангела Меркел, водещият кандидат на ХДС и ХСС, влиза в надпреварата с огромна преднина пред дотогавашния канцлер Герхард Шрьодер.

В крайна сметка обаче, след яростна надпревара за наваксване от страна на Шрьодер, Меркел успя да запази само нищожна преднина на финалната права. Всеки, който се вгледа по-внимателно в историята на изборите за Бундестаг през 2005 г., не може да не си даде сметка, че нещо в предизборната кампания на ХДС и ХСС куцаше.

Но не и според Ангела Меркел. Тя представя напълно разочароващото си представяне така, сякаш то е естествено явление.

И точно така продължава. Няколко страници по-късно тя описва повишаването на пенсионната възраст от 65 на 67 години, договорено в коалиционните преговори с ГСДП. Тази реформа, чийто инициатор е тогавашният лидер на ГСДП Франц Мюнтеферинг, се оказа спешно необходима, за да се стабилизират пенсионните фондове в едно застаряващо общество. Въпреки това беше ясно, че тази реформа може да бъде само първата стъпка към преструктурирането на пенсионната система в Германия. Това прави още по-удивително написаното от Меркел в мемоарите ѝ: „За съжаление това беше последният път, когато беше постигната цялостна реформа в пенсионното осигуряване.“

Човек потрива очи. „Последната реформа“, за която говори Меркел, е от 2006 г., но Меркел остава на поста си още 15 години, без да се заеме с каквато и да било по-нататъшна реформа по време на своето канцлерство, въпреки че всички експерти призоваваха за спешното провеждане на такива. Меркел описва своето бездействие, сякаш то е било неизбежна съдба.

Също толкова небрежно тя накратко отбелязва, че в разгара на кризата с еврото нейният финансов съветник напусна кабинета на канцлера. Меркел не обелва и дума обаче за това, че той напуснал поста си в знак на протест срещу нейната политика, тъй като се опасяваше от трайно отслабване на еврото.

По същия начин Меркел е пестелива откъм критична саморефлексия, когато става дума за външна политика.

По време на срещата на върха на НАТО в Уелс през 2004 г. Германия се ангажира да отделя два процента от брутния си вътрешен продукт за отбрана. Но Меркел така и не изпълни обещанието на своето правителство. Без да каже нищо, в спомените си тя казва само, че в коалицията не е имало мнозинство, което да изпълни обещанието. Без нито една дума да опише стъпките, които е предприела, за да се опита поне да се справи с поетата отговорност. Съвсем основателно след това тя напомни на президента на САЩ Тръмп, че не спазва ангажиментите си.

Това повдига завесата пред следващата, вероятно най-голяма драма по време на нейното канцлерство - миграционната криза. В тази глава е особено интересно за какво Меркел не пише в мемоарите си.

Още от самото начало експертите по сигурността предупреждаваха канцлера Меркел и нейния тогавашен министър на вътрешните работи Томас де Мезиере срещу неконтролируемото отваряне на границата. Както ръководителят на федералната полиция, така и ръководителят на вътрешната разузнавателна служба многократно призоваваха за затваряне на границите и за осигуряване на възможност за връщане на мигрантите на граничните пунктове. Вместо това Меркел описва как редовно се допитвала до вътрешния си министър за последните данни за броя на мигрантите, влизащи в страната.

Но няма нито дума за това какво означава това за Меркел и нейната политика. Това едва ли е изненадващо, защото всъщност не се състоя никаква промяна и Меркел остави нещата да се развиват по свой начин.

Дори думичка не се обелва за факта, че Меркел, а следователно и Германия, бяха напълно изолирани по този въпрос, тъй като всички съседи на Германия в Европа бяха буквално потресени от събитията в страната.

Само между другото и доста неохотно тя признава, че многобройни общности в Германия и особено в Бавария са алармирали за проблема много рано, защото просто са били претоварени с настаняването и грижите за прекомерно количество мигранти. Наместо това тя се оплаква страници наред, че е била критикувана от баварската си сестринска партия ХСС, без дори един-единствен път да си зададе въпроса дали критиките имат реално основание, особено след като Бавария трябваше да понесе основната тежест на последствията от миграционната политика на Меркел.

Върхът на самодоволство Меркел достига, когато говори за зловещото ислямистко покушение на 19 декември 2016 г. по време на коледния базар, когато мигрант се вряза с камион в тълпата. При нападението загинаха 13 души, а 67 бяха ранени, някои от тях тежко.

Меркел дори не загатва, че ислямисткият убиец Амри никога не е трябвало да бъде в Германия според действащото законодателство. Меркел пише почти цинично: „Случаят Амри имаше и парламентарни последствия - анкетна комисия се опита да изясни какви грешки са били допуснати.“

Самото това изречение е пълно безобразие. За много кратко време комисията установи цяла поредица от сериозни пропуски и грешки. Четири години по-късно бившият ръководител на вътрешната разузнавателна служба, който винаги е изразявал ясно своите резерви към миграционната политика, заяви по време на заседание, че нападението е можело да бъде избегнато и че хората са загинали напразно. Меркел не може да си спомни и това. В крайна сметка Меркел завършва тази срамна глава от книгата си с едно заключително изявление, което не може да бъде надминато по празнословие: „Опасността от ислямистка атака остава. Задължение на държавата беше да покаже сила и да защити своите граждани. Това ме ръководеше - както и убеждението, че ценностите на нашата демокрация и нашата конституционна държава ще се окажат по-силни от тероризма.“

В допълнение трябва да се спомене, че на Ангела Меркел ѝ отне цяла година, за да се срещне за първи път с роднините на жертвите на покушението.

Равносметката от тази политика дойде на следващите федерални избори през 2017 г.: с едва 32,9% от гласовете ХДС/ХСС постигна най-лошия си резултат от обединението насам.

Към края на книгата Меркел се спира на събития, които са били от особено значение за външната политика: Украйна и Русия, Брекзит и кампанията в Афганистан.

Меркел често е критикувана за политиката си спрямо Русия, особено за нейната енергийна политика. Всъщност тази глава е една от най-силните в книгата ѝ. Тя доста убедително доказва, че както Украйна, така и Полша не са имали никакви възражения срещу доставките на природен газ от Русия за Германия, стига газопроводите да преминават през техните страни и следователно да им бъде позволено да събират немалки транзитни такси. Препратката й към лицемерието на американците също е съвсем коректна, защото в крайна сметка, както тя се изразява, Америка се интересува единствено от това да замени Русия като енергиен доставчик.

Но когато се стигне до следващата тема, Брекзит, тя отново се връща към стария си модел: Меркел винаги е права и виновни са винаги другите. Меркел смята, че излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз е „позор за Европейския съюз“. Но според нея причините за това се крият преди всичко в тогавашния министър-председател Дейвид Камерън. Тя заявява: „За мен нямаше разумен начин да предотвратя напускането“.

Историческата истина е друга. В книгата си за историята на Брекзит старшият политически редактор на „Сънди Таймс“ Тим Шипман подробно описва как Камерън многократно е летял до Берлин в месеците и седмиците преди гласуването, за да моли Меркел да го приеме и да позволи на Обединеното кралство едностранно да ограничи притока на чужденци, за да има Камерън по-добра изходна позиция на референдума, тъй като самият Камерън винаги е искал да задържи страната си в ЕС. Но отново и отново на Камерън се е налагало да се връща у дома с празни ръце. Резултатът е добре известен: Камерън изгуби референдума, а кабинетът му и ЕС - Великобритания.

Загубата на Обединеното кралство е тежко бреме за ЕС. Причината е, че ЕС загуби страна, която е ядрена сила, има постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и следователно право на вето, и все още има много връзки с държавите от Общността на нациите (международна организация, включваща 55 държави, които са били част от Британската империя - бел. пр.).

Още по-сериозно е изопачаването на реалността от страна на Меркел, когато стане дума за Афганистан.

И тук може да се забележи нещо интересно. Въпреки че Меркел признава, че мисията в Афганистан се е провалила (дори и Меркел не би се осмелила да твърди обратното), тя за пореден път няма нищо общо с провала на мисията. Каква изненада! Тя не казва нито дума, за да обясни как е възможно през всичките 20 години участие в мисията ни в Афганистан да не е забелязала, че нещо много сериозно се обърква. Причината е очевидна: никога не се е интересувала. И затова остави нещата да се проточат - дори при положение че в резултат на това 59 германски войници загубиха живота си.

Към края на 740-те изтощителни страници тя засяга няколко въпроса за външната политика - вероятно за да вземе отношение към актуалните политически събития. Югоизточна Европа, Балканите, почти не играят роля в нейния космос.

България не фигурира в мемоарите ѝ.

В това умствено лутане Меркел също така успява със забележителна лекота мигом да погребе всеки намек за размисъл под лавина от изречения с безгранична баналност. Един пример: „Подценяването на Путин би било грешка. Ще бъде грешка да недооценим и нас, членовете на НАТО и Украйна. Нашите сили са големи, но не са неограничени. Никой не бива да се крие зад другия. По-скоро общата политическа задача е реалистично да определим какво е възможно и по този начин да постъпим правилно. Това може да се постигне само с искреност и взаимно доверие“.

Кой би си го помислил…?

В един епилог, в самия край на книгата, Ангела Меркел заговаря за заглавието на своята книга: „Свобода“. Във всеки случай е по-вероятно читателят отдавна да е забравил, че книгата има такова заглавие, защото на нито една от предишните страници Меркел не е направила дори най-незначителен опит да обясни какво означава за нея свободата и как разбирането ѝ за нея е направлявало политическите ѝ действия. В този епилог Меркел вече прави опит да обясни какво означава за нея свободата и защо книгата ѝ носи това заглавие. Невъзможно е да се избегне заключението, че това е само опит, защото Меркел не измисля нищо, ама абсолютно нищо по този въпрос.

В крайна сметка това остава книга, която или дразни читателя, или го оставя в пълно недоумение. В продължение на 740 почти мъчителни страници, без ни най-малък наченък на критична рефлексия, тя описва събития и процеси така, сякаш те са случайна последователност от природни явления.

Безспорно е, че Германия преживява една от най-дълбоките кризи в най-новата си история - както социална, така и икономическа. Безспорно е, че по време на мандата ѝ се появи нова партия - „Алтернатива за Германия“ (АФД), която все повече се превръща в конкурент на ХДС и чието основаване е пряко следствие от политиката на Меркел. Но в мемоарите си Меркел не може да си спомни за нито една от своите грешки.

Още по-лошото е, че книгата е написана на толкова тромав език, че четенето ѝ е истинска тегоба. Във великолепния филм на Роман Полански „The Ghostwriter“ млад писател трябва да спаси напълно неуспешния ръкопис, написан от бившия британски министър-председател заедно с най-близкия му сътрудник (обърнете внимание на паралела). Издателството вече е обявило публикуването на политическите мемоари на бившия министър-председател и му е платило значителен аванс. Когато писателят-призрак прочита ръкописа за първи път в почивната къща на министър-председателя и в крайна сметка вдига ръце от отчаяние, съпругата на министър-председателя внезапно застава на вратата и го пита дали ръкописът наистина е толкова лош. „Ами“, отвръща писателят-призрак, „всички думи са там, само че не са подредени в правилния ред.“ Същото е и с Меркел.

В крайна сметка бившият германски канцлер и нейната колежка са написали книга, която е съвършено излишна. Почти навсякъде езикът ѝ е тромав, в повечето случаи е повърхностен до степен на пълна безпомощност, а всяка проблеснала критична мисъл веднага бива отмита от цунами от самодоволство.

Има много начини да напишете излишна книга. Ангела Меркел познава всеки един от тях.