След дългите векове на римската Античност, в които, както писах в една от предишните си колонки, на историческата карта ние все още нямаме „Европа“, а една единна елинско-римска цивилизация, центрирана по крайбрежията на Средиземно море (и северните, и южните, и източните), Европа на Средновековието постепенно оформя две политико-културни ядра – в дълбоката си основа ядра на единната европейска (римо-християнска) цивилизация, които още от времето на възникването си започват да се раздалечават едно от друго, за да породят в края на краищата онова, следите на което виждаме и в най-ново време.
Едното, сигурно по-щастливото в исторически план, е това, което се оформя в западния край на континента вече през IX в., до голяма степен съвпадайки с териториите на онова образувание, което се нарича „Империя на Каролингите“. Тук именно, в края на късната Античност и докъм 800 г. се изгражда една цялост с: политическо единство, създадено преди всичко от франките, но в което са включени и германските народи на изток от Рейн (а от средата на XI в. и скандинавските германци), но също и с религиозно единство – тъй като тази голяма политическа формация е центрирана духовно и църковно-юридически около катедрата в Рим. Поради последната причина и Италия следва да бъде включена в това ядро. Това е политическо единство (но не „държава“) на франките (французите), германците и италианците, което е също и църковно доминирано, направлявано, одухотворявано от катедрата на папата – т.е. е ядрото на католическата европейска цивилизация.
Около това ядро се формират две негови периферии. Едната – на юг от това ядро, включва християнските (католическите) народности от Иберийския полуостров, който за дълги векове е отнет от Christianitas, встрани е от магистралното развитие на европейската западна цивилизация поради овладяността на значителна част от него от арабите. Всъщност европейската история представлява в този край бавното и мъчително отвоюване на полуострова за християнския, католическия свят от няколко народа, които собствено и израстват в него (за да се обединят по-късно в кралство Испания). Това са дългите векове на т.нар. Реконкиста.
В същата тази периферия по мое убеждение следва да се включи и южната половина от Италия с остров Сицилия. Трябва да се включи, въпреки че в най-ново време сме свикнали да възприемаме Италия като единно културно-политическо цяло – нещо, което обаче много дълги векове не е било така. Сицилия например за некратко време също е под властта на арабския завоевател и пребивава в единна цялост много по-скоро със света, обединяващ Близкия изток и южните, африканските брегове на Средиземно море. От друга страна, южна Италия (за разлика от северна и централна) достатъчно късно се включва в света, доминиран от западните средновековни сили – от Франция и Германия, от приемниците на Карловата империя. Тя въобще е най-многократно завоюваната и преминавалата от едни в други ръце територия на Апенините и Европа. Далеч след като каролингското „ядро“ на Западна Европа е оформено (и в него е включена северната част на Италия с Рим), южните Апенини, Беневент и Калабрия са византийски. Тези части от Италия са управлявани от наместници, изпращани от Константинопол, и имат силен елино-ориенталски привкус в културата и манталитета си до средата на Средните векове. След туй се осъществява последното преселване на норманите – вече уседнали на френския бряг бивши викинги, които в края на краищата окончателно изтласкват Византия и арабите и започват да свързват (чрез сродяването си с Хохенщауфенската немска династия) южна Италия с ядрото на западноевропейския свят едва към XII – XIII в.
Другата периферия на западноевропейското ядро на средновековната цивилизация е на изток-североизток от образуванието на Каролингите. Това са най-източните германци и в най-голяма степен западните славяни и прибалтийските народности. При създаването на каролингското ядро тяхната земя е територия на завоюване и мисионерство (а сетне и на специфична колонизация), които се осъществяват сравнително рано. Ето защо тази периферия е много по-успешно интегрирана към западната цивилизация и все пак тя е нещо, което се преживява като придатък към ядрото. Тук имаме една съвкупност от кралства (Полша, Великоморавия и частично наследилата я Чехия), които поради натиска на франко-германците от запад се принуждават да приемат християнството по римски, католически образец, но това става някак „отгоре“ и до голяма степен, трябва да го кажем, под натиска на германските мисионери. За да запазят своята относителна самостоятелност и етническото своеобразие на своите владения (огромна част от градовете в тях са създавани от германски колонисти), полският и особено чешкият крал налагат християнската култура в нейната вече изработена германска форма и не изработват своя. Унгарските крале пък – Стефан и Гейза – налагат католицизма на своя дошъл от Степта народ след известно двоумение между него и византийското православие. Последната измежду тези периферни земи на западния свят – Литовското княжество (най-дълго запазило езичеството), приема християнството, като се осъществява династически брак между литовския княз Ягайло и полската принцеса Ядвига, така че се създава една дълго време съществувала двойна монархия, чиято основна цел в първите десетилетия е оказването на отпор на тевтонските кръстоносци.
Второто ядро на средновековна Европа, създаващо един доста по-различен културно-политически свят, една „друга Европа“, много по-съхранителска, по-„антична“ е на Изток.
В резултат на разкъсването на общосредиземноморското романо-елинско единство това ядро се отчуждава от центровете на старата християнска цивилизация на Запад, от населилите ги „нови народи“ и заживява в много по-тясна връзка с левантинските, близкоизточни културни форми. То има за свой безспорен център, разбира се, Константинопол – „Новият Рим“ на Изтока. Към ядрото на тази средновековна цивилизация се числят южните крайбрежия на Балканския полуостров (днешните земи на Гърция) и до голяма степен Мала Азия (Анатолия). Следователно чисто географски то пресича границите на Европа – „придърпва“ към нея до време и единния с нея през Античността Левант. Това ядро, което поради нарастващото отчуждение между западния и източния църковен център оформя една различна и по вероизповедния си характер средновековна цивилизация, също има своите две периферии.
Едната – на юг-югоизток – също се сблъсква с арабите. За нещастие на християнския свят последните успяват да отнемат тук много по-голяма територия – целия южен Ориент, т.е. принадлежалите дълги векове (като се започне от Александър Македонски) към елинизма, романизма и сетне християнството Египет, Сирия и западна Месопотамия. В тези земи, след като известно време елинистичният и романо-урбанистичният дух на културата се запазват, тежко е усвоена една съвсем чужда на европеизма „персийска“ форма и те стават – от IX в. окончателно – органична част от арабо-мюсюлманския, “персийския” свят.
Другата периферия на това второ, източно ядро на средновековната цивилизация също е предимно славянска. Тя включва населението от почти цялата вътрешност на Балканите и се простира далеч на североизток, в земите на най-близката Степ, Прикавказието и по-сетнешните руски княжества.
Има своеобразна ана-логичност на динамиката ядро-периферия на Запад и на Изток в Европа – при двете европейски „цивилизации“. Както славянската периферия на западния франко-германски свят включва княжества, които за да запазят частично своята автономност, приемат християнството сравнително късно, а заедно с него и културната (германска) форма, която то е придобило у мощните им съседи, така и славяно-степната периферия на източното, константинополското ядро се състои от страни, от владения, които до голяма степен живеят като функция от външната политика на могъщия съсед – Византия, до края не преставаща да ги има като народи-федерати, призвани да пазят тила й от Степта и да зависят от нея във взаимните си отношения.
Така още от Средновековието Европа съществува разделена на две крила поради задълбочаването на религиозния конфликт между западното и източното християнство и враждата по повод някои територии в Италия и по Западните Балкани. Тя и политико-културно се разделя на две „тела“, които някои историци наричат – западното, pax Germanica (макар това да не е съвсем точно, защото тук освен народите от германското и германизираното западнославянско семейство основна културосъздаваща роля играе и латинският свят на северна и централна Италия), а източното – pax Byzantino-Slavica или просто pax Byzantina.
В края на Средновековието и на „входа“ в Новото време, т. е. към XV в., източното „ядро“ на християнската европейска цивилизация претърпява може би най-дълбоката катастрофа в тази епоха (а и на територията на Европа въобще). То губи политическата си самостоятелност и на преобладаващата част от земите, включително на североизточната му периферия, се установява абсолютно инокултурната и чужда по религиозния и политическия си манталитет на Европа Османска империя. Вместо, както става на Запад, южната периферия да бъде върната в лоното на християнския свят, тук от тази южна периферия бива погълнато и самото „ядро“. Границата следователно между дотогавашните Запад и Изток в Европа става през XIV-XV в. граница между християнска Европа изобщо и света на исляма. Европа става „Западът“. Напротив през Новото време Източна Европа в голямата си част търпи иноевропейски влияния, а една дотогавашна нейна сравнително крайна периферия – Московска Русия, с цялата ѝ своеобразност именно на крайна периферия на Европа, остава единственият независимо живеещ и развиващ се къс земя от някогашната византийска цивилизация.
В края на Средновековието приключва следователно – по коренно различен начин за западния и източния край на Европа – борбата за южната Ѝ периферия. Така южната периферия на Запада е здраво „прибрана“ в християнския свят и с ентусиазма и самочувствието си на многовековно „християнско войнство“ даже увеличава тежестта си в нея. Нека припомним, че испанската „католическа“ монархия през XV в. разпростира властта си върху южна Италия и Сицилия (поредната смяна на присъствието в тези многозавоювани земи), препоръчва се като основно жертвоготовно „оръдие“ на папството срещу всички нови „иноверци“ – т.е. срещу владетелите на страните на победилата Реформация – и се изправя като „преден отряд“ на християните срещу турците. Именно последното прави испанските монарси основни „спонсори“ на всички предприятия на италийските авантюристи, търсещи да преодолеят по някакъв начин турското „запушване“ на Запада към източните дълбини на Азия. А когато последните при една от тези свои акции откриват Америка, именно испанското кралство първо получава правата върху новооткритите земи.
Точно обратното – в източната част на Европа борбата за южната периферия приключва без успех. Както казах, светът на исляма успява дори да превърне в своя европейската периферия на Балканския полуостров. Така от източната средновековна християнска цивилизация в Ново време не остава нищо. Свободна територия е единствено Русия – твърде много азиатска в развитието и културата си, за да се превърне в алтернативно европейско ядро.
Нека да кажа накрая, че освен тези големи и традиционни за цялото Средновековие „ядра“ на Европа вече в самата западна част на християнската цивилизация (и вече все по-определено от средата на XIV в.) започва да се оформя една силно динамична ос, която с известни уговорки може да се очертае от територията на северна Италия, през североизточна Франция (Бургундия, Пикардия, т.нар. „испански Нидерланди“) и на север до атлантическия бряг на Фландрия и Холандия, като по-късно, вече през ранното Ново време, към тази ос се присъединява и Англия. Това е ос на изключително динамично развитие към края на Средните векове именно поради това, че там урбанизацията и еманципацията на търговските градове, на които принадлежи бъдещето, е най-бурна и най-вече защото там се изгражда една система от нови търговски пътища, които свързват западното Средиземноморие (вече овладяно от Запада) със северните морета, а сетне и с хоризонтите на Антлантика. Особено след „запушването“ на Леванта от османците връзките по тези пътища започват да стават изключително интензивни и северните им краища (Амстердам, Лондон) започват да се превръщат в изходни пунктове за пътуванията на европейците към Америка и по Атлантическия океан на юг, заобикаляйки Африка, чак до Индия и Индокитай. Именно по тази ос от континентално-средиземноморска (и затова все още франко-германско-италианска) Западна Европа постепенно става океанична (Европа на „Нидерландиите“ и на Англия). Изследователите говорят за една своеобразна „атлантическа революция“ в Западна Европа, която се осъществява именно по тази ос и която в края на краищата отделя в нея един още по-„западен“ Запад.
Вътре в Западна Европа, в тази именно ос, се разраства, една урбанистична динамична – бюргерско-търговска и мобилна цивилизация, един пояс на запад от северна Италия до Атлантика, на която сега все повече германската континентална вътрешност става вътрешнозападна периферия. С две думи, германските владения, доминирили „континенталните“ Средни векове на Европа, започват да изостават. Земите на изток от Елба се забавят в своята модернизация. Самата Свещена Римска империя се превръща в периферия вътре в западния свят (и това се очертава вече съвсем ясно след откриването и овладяването на Америка – след атлантизацията на Европа). Би могло да се каже, че през Новото време започва да „залязва“ и средновековното западно „издание” на древната Римска империя, следващо с осем-девет века залеза на източното. Европа, след глобализирането на историята ѝ, вече не е „римска“, каквато е била през целия огромен период на „поместната“ си обособеност в историческия свят – тя става атлантическа, каквато е и до днес.
