На 11 ноември 2024 г. в Рияд неочаквано беше свикана извънредна арабско-ислямска среща на върха, посветена на проблема с Палестина.
Струва си да се обърне внимание на участието в него едновременно на двама заклети врагове – сирийския президент Башар Асад и турския президент Реджеп Тайип Ердоган. Съвсем наскоро такива пресичания бяха невъзможни. Освен това ръководителят на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман в своята основна реч говори не само за Палестина, но и за необходимостта от подкрепа на Иран и Хизбула, което също е сензация, тъй като Саудитска Арабия и Иран доскоро бяха смятани за врагове . Същото важи и за Хизбула.
И накрая, в речта си Мохамед бин Салман директно каза, че сега не само самото съществуване на Палестина е под въпрос, но и съдбата на джамията Ал-Акса, второто най-свещено място в исляма след Мека.
Позволете ми да ви напомня, че операцията на Хамас за нахлуване в Израел на 7 октомври 2023 г. беше наречена „Потопът на Ал-Акса“ и беше оправдана със заплахата, надвиснала над това светилище. Лидерите на Хамас очевидно очакваха, че спешна арабско-ислямска среща на върха като тази ще се свика много по-рано – например веднага след началото на сухопътната операция на Израел в Газа. От Газа и ръководството на Хамас (и Хизбула) не остана почти нищо и никой, а срещата на върха се проведе едва сега.
Въпрос: защо сега?
Очевидно заради Тръмп. Известно е, че Тръмп е твърд привърженик на десния ционизъм. Той активно подкрепя Нетаняху и по време на първия си президентски мандат той автократично призна Йерусалим (считан от повечето страни-членки на ООН за окупирана територия) за столица на държавата Израел. Най-вероятно Тръмп възнамерява да подкрепи такива радикали като министрите от правителството на Нетаняху Безалел Смотрич, Бен Гвир и техния духовен водач равин Дов Лиор.
Всички те открито заявяват, че Израел непременно трябва да взриви джамията Ал-Акса възможно най-бързо, да унищожи палестинците и дори да превземе Сирия заедно с Дамаск, за да изгради Велик Израел от море до море.
След избирането на Тръмп, осмелият Безалел Смотрич директно заяви, че сега трябва да започнем да унищожаваме и палестинците на Западния бряг. И разбира се, да се взриви Ал-Акса. Колкото и лидерът на палестинците на Западния бряг и твърд политически противник на Хамас, Махмуд Абас, да се опитваше да запази умерена позиция, дори когато наблюдаваше геноцида над своя народ в Газа, той не беше пощаден от желязната воля на ционистите за окончателно решение на палестинския проблем.
Тръмп ускори тези процеси. Сега привържениците на умерената позиция в отношенията със Запада като цяло са лишени от аргументи: Израел е решен да унищожи или депортира палестинското население от Израел, да разруши джамията Ал-Акса и да започне строителството на Третия храм. Според ционистите това проправя пътя за идването на еврейския Мошиах.
Всички тези фактори принудиха лидерите на ислямския свят да преодолеят вътрешните си противоречия и да се съберат в Рияд. Ердоган призова за бойкот на Израел. Мохамед бин Салман поиска признаване на Палестина и консолидация на всички ислямски страни за отблъскване на ционистката агресия срещу палестинците, Ливан и Иран. В същото време Израел също атакува Сирия, така че присъствието на Асад и острото антизападно изказване бяха много символични.
Ислямският полюс на многополюсния свят най-после - с огромно закъснение - започва да придобива видим израз. Може би самите ислямски лидери биха предпочели да продължат да избягват консолидацията и да търсят компромис със Запада.
Но това вече става опасно за тях: мюсюлманското население на собствените им страни, виждайки такава пасивност, наблюдавайки всяка минута масовото изтребление на палестинците и очаквайки с ужас унищожаването на тяхната религиозна светиня, не възнамерява да търпи това дълго.
Може би от историческа гледна точка тази спешна арабско-ислямска среща на върха ще се превърне в най-важния крайъгълен камък в ислямската интеграция. Факт е, че изграждането на многополюсен свят не е моментен лозунг. Това е най-важната тенденция в световната политика.
Колективният Запад и САЩ очевидно не се справят с ролята на глобален лидер. Въпреки че консервативният Тръмп, противник на глобализма, идва на власт във Вашингтон, Америка едва ли ще успее да запази хегемонията си не само в дългосрочен, но дори и в краткосрочен план. Тръмп може да укрепи Съединените щати отвътре и да реши много належащи проблеми.
Не е изключено той да изпълни обещанията си и да направи Америка отново велика, но това ще се отнася само за самата Америка. Останалата част от човечеството ще върви по своя път, укрепвайки собствените си цивилизации по всякакъв възможен начин, възстановявайки своя пълен и многостепенен суверенитет.
Съгласил се със статута на една от провинциите на човечеството, Западът също може да се впише в многополярността - и то на доста достойни основания, но никога няма да бъде единственият и най-висш авторитет при вземането на световни решения и при определянето на универсални правила и норми. Следователно многополярността е необратима и няма алтернатива.
Какво означава това за ислямския свят? Необходимостта от интеграция, създаването на някаква нова наднационална структура, която би могла да консолидира огромния потенциал на цялата мюсюлманска умма и по този начин да създаде пълноценен полюс.
Днес нито една ислямска държава, взета поотделно, не е в състояние сама да играе ролята на полюс на тази цивилизация или да се счита за ядро на интеграцията. Саудитска Арабия, Турция, Иран, Индонезия, ядреният Пакистан, Египет и т.н. са напълно независими, но никой от тях не може да поеме мисията да обедини всички останали. Следователно, за да се консолидира ислямският свят, е необходим някакъв напълно нов проект.
Въпросът каква идеология или какъв модел за подражание може да се вземе като основа за ислямската интеграция възникна доста отдавна. Още на първия етап от антиколониалната борба срещу Запада ислямските учени започват да предлагат различни версии на такова обединение. Сега не разглеждаме западните версии на политиката - либерализъм, социализъм и национализъм, които по очевидни причини не могат да бъдат доктриналната основа на ислямската интеграция.
Много по-обмислени версии бяха проектити, базирани на чист ислям. Тук ислямските теоретици призоваха народите на уммата да изоставят националните обичаи и да се обединят само въз основа на шариата.
Най-често в този случай за основа и идеал се приемат първите два халифата - Арабският, създаден от Мохамед в границите на Арабския полуостров, и Омаядският с център Дамаск, образуван през 661 г. под управлението на Маувия, който е шестият халиф на арабския халифат и първият на Омаядите.
Моделът за подражание на Първия халифат е най-ясно представен в уахабизма, който е официалната религия на Саудитска Арабия. Всички правни школи на исляма, които са се развили много по-късно, са отхвърлени тук, както и всички местни обичаи, освен това е отхвърлена цялата традиция на тълкуване на Корана и Суната.
Това, което получаваме, е напълно опростена версия на религията, сведена до ритуални практики и буквално разбиране на текстовете. Това вече не е религия, а вид идеология. В същото време, поради своята простота, тя е лесно достъпна за всеки.
Уахабитският проект беше активно подкрепян по едно време от ЦРУ и САЩ като цяло за противодействие на просъветските тенденции в ислямския свят като ядро на фундаменталисткото движение. Това направление включва Ал Кайда и други терористични структури.
Единство, основано на уахабизма, беше предложено на всички ислямски общества заедно с призиви за война срещу неверниците. Ролята на „неверниците“ се играеше предимно от геополитическите противници на Съединените щати.
През 90-те години на ХХ век нуждата от уахабизъм от страна на Запада намаля - и бездейните терористични религиозни и политически структури започнаха да атакуват своите господари. В резултат на това самият Запад трябваше да се бори с Ал Кайда и нейните филиали. И като цяло, привлекателността на уахабизма сред мюсюлманите рязко падна и проектът за връщане към Първия халифат се провали.
Друго движение в исляма, доста близко до уахабизма, е салафизмът. Тя взема за модел не Първия, а Втория халифат. Това вече е пълноправна държавност, докато Първият халифат се основава на харизматичен религиозен водач и представлява въоръжена общност от вярващи.
Привържениците на антиколониалната борба в ислямския свят се обърнаха към салафизма дори по-рано, отколкото към уахабизма, извеждайки на преден план идеята за единна световна ислямска държава. И тук местните традиции бяха рязко отхвърлени, но по отношение на юридическите школи и дори някои версии на вътрешния ислям като суфизма (който уахабитите категорично отричат), отношението беше много по-меко.
По този начин салафитското движение „Мюсюлмански братя“ се основава на египетския суфийски тарикат и идеите на известния суфия ал-Газали. По-късно обаче това движение става все по-опростено и все по-малко суфийско. Между другото Хамас е основана като клон на Мюсюлманските братя.
Салафизмът, подобно на уахабизма, настояваше за опростено и буквално тълкуване на Корана, отхвърляйки местните традиции. Но основният акцент беше поставен именно върху създаването на единна ислямска държава без никакви различия в етническа принадлежност, пол, произход и т.н. И Ердоган, и Катар на определени етапи гравитираха към салафизма, а афганистанските талибани са представители на това течение в неговата Средноазиатска версия и в настоящето. Той е доста разпространен в Пакистан, както и в Индонезия и Малайзия.
Повечето терористични групи на ислямския фундаментализъм идват от ислямисти със салафитски възгледи.
Въпреки това, дори в случая на салафитите, с техния пример за подражание на Омаядския халифат, каузата на ислямската интеграция не напредна, тъй като техният радикализъм, строгото отхвърляне на регионалните характеристики и терористичните методи бяха отхвърлени от мнозинството от уммата.
Салафитите се опитаха да играят водеща роля в Арабската пролет, но допринесоха само за граждански войни и размирици в Тунис, Либия, Египет, Ирак и Сирия. В резултат на това те не само се скараха помежду си, но и се дискредитираха в очите на мнозинството мюсюлмани.
На някакъв етап Ердоган постави призива към Четвъртия (последен) халифат в центъра на своята политика. Този проект съчетава ислямизма (в салафитския смисъл) и турския национализъм, въпреки че светският кемализъм, вкоренен в Турция, изобщо не се вписва в тази система. Независимо от това, моделът за подражание на Османския халифат беше сериозно разглеждан от Ердоган, особено преди преврата през 2016 г.
Идеята за възстановяване на Османския халифат отговаряше на стратегическите интереси на Турция в Източното Средиземноморие, можеше да легализира нейните претенции за контрол върху северните територии на Ирак и Сирия, а също така да привлече на своя страна редица арабски държави, предимно по един или друг начин свързани със салафизма и „Мюсюлманските братя“.
Но и тази стратегия се провали, най-вече поради отхвърлянето на турското господство от страна на арабските държави, които не жадуваха за завръщането на турците в главните роли в региона.
Честно казано, трябва да се кажат няколко думи за шиитския проект. След ислямската революция в Иран през 1979 г. нейният лидер аятолах Хомейни провъзгласява нова ера - борбата на народите (предимно ислямските) срещу хегемонията на атеистичния, материалистичен Запад.
Хомейни е убеден шиит, основава специална шиитска система на управление (вилаяти факих) в Иран и е подкрепян от шиити в други страни, предимно Ливан. Но той вярваше, че призивът му е отправен към всички мюсюлмани, които аятолах Хомейни призовава да се разбунтуват срещу светското постколониално безбожно правителство и да установят система на ислямско управление.
Нещо повече, той се обърна и към немюсюлманите, като ги прикани да въстанат срещу „великия шайтан” – западната цивилизация.
Въпреки че идеите на Хомейни спечелиха в Иран и получиха широка подкрепа в шиитския свят, сунитите гледаха на тях с недоверие. В очите на арабите става въпрос за персийски проект, както и в случая с турско-османски.
Така тази версия на обединението на мюсюлманите не беше приета.
Дори такъв кратък преглед на идеите за панислямско обединение веднага показва какво е пропуснато. Говорим за Третия - Абасидския - халифат. Все още нито едно ислямско движение не се е обърнало към него. И този пропуск е още по-странен, защото именно в Абасидския халифат виждаме най-яркото и хармонично време на ислямския разцвет.
Абасидите, които управляваха в Багдад (оттук и друго име - Багдадският халифат), помириха персите и арабите, Централна Азия и Северна Африка, Месопотамия и Анатолия, сунити и шиити. През този период се оформят всички правни школи за тълкуване на исляма.
Изкуствата, науките, философията и технологиите процъфтяват. В него са създадени основните мистични учения на суфизма и духовния шиизъм. Абасидските философи ал-Кинди, ал-Фараби, Ибн Сина, Джабир ибн Хаян са били известни на целия свят и са били усърдно изучавани от средновековна Европа, подлагайки всяка дума на внимателно тълкуване.
Багдадският халифат беше абсолютният връх на ислямската история, върхът на нейния възход. И тук единството на всички мюсюлмани беше осигурено не чрез опростяване на религията, а чрез нейното усложняване, фундаментално и изтънчено философско тълкуване. Религията, отворена за всички, призова преди всичко най-висшите умове, потопени в безкрайните значения на Корана, суните и оригиналните произведения на ислямските философи, мистици и учители.
Арабският принцип хармонично се припокриваше с персийския, а своя принос дадоха и други народи - турци, кюрди, бербери и пр. И ето най-важното: гледайки извънредната арабо-ислямска среща на върха в Рияд, на ум идва Абасидският халифат. Всички основни страни и движения на исляма бяха събрани тук.
Ислямската цивилизация може да бъде пълноценен полюс на един многополюсен свят само ако може да се обедини. Още повече, че е много важно на каква идеологическа основа ще стане този път. Липсващият модел за подражание на Багдадския халифат сам подсказва отговора.
Обръщането към Багдадския халифат също може да бъде решение на проблема с Ирак. Това, разбира се, е детайл в сравнение с цялостния проект за ислямско обединение, но е много важен.
В сегашното си състояние Ирак е обречен на колапс. Няма идея или идеология, способна да държи заедно трите полюса на модерен Ирак - арабите шиити (мнозинството), арабите сунити и кюрдите - дори отдалечено. При Саддам Хюсеин Ирак се крепеше от баасизма и господството на светските араби-сунити. Изчезна завинаги.
Няма да минат нито шиитските, нито салафитските (тествани в опит за изграждане на ислямска държава на територията на Ирак). И дори не става въпрос за американската окупация. Дори ако американците си тръгнат, гражданският конфликт все пак остава неизбежен.
Сега нека си представим, че ислямският свят е започнал сериозно да обмисля проекта „Абасидски халифат 2.0“. Логично е да се върнем към Месопотамия, тоест Ирак като нейна символична столица. Това означава, че Ирак автоматично се превръща в свещен център, балансиращ между Арабия, Иран, Турция, Магреб, Близкия изток и Южна Азия.
Въпросът „сунити или шиити“ е изместен. Салафизмът и уахабизмът като обща идея са отхвърлени, но те могат да съществуват като направления, които вече не претендират за изключителност. Мечтата на шиитите да бъдат в едно поле с останалия ислямски свят и на кюрдите, които вече няма да бъдат откъснати от постколониалните граници, се сбъдва.
Турците също преследват свои собствени планове за интеграция, за да разширят влиянието си извън рамките на националната държава. Балансът между иранци и араби ще се възстанови отново.
Това ще бъде моментът на истинското възраждане на исляма като суверенен полюс на един многополюсен свят. И Ирак ще се превърне от разделена страна в територия на нов просперитет.
Случилото се в Рияд на 11 ноември 2024 г. може да се окаже повратна точка в историята. Ако всичко продължи да се развива по този начин, историците ще го нарекат постфактум „началото на формирането на ислямския полюс в контекста на един многополюсен свят“.
Да, това обединение се извършва пред лицето на смъртоносно предизвикателство от ционисткия Израел и колективния Запад. Но често се случва така: когато има общ ужасен враг, който заплашва да унищожи светилището, тогава всички сили се събират, всички исторически прецеденти, древни легенди се припомнят, а пророчествата и легендите придобиват нов живот, разкривайки тайния си смисъл.
Не искаме да форсираме събитията. Символичното значение на случващото се е очевидно. Но е невъзможно да се знае как този път ще се развие връзката между духовната логика на историята и нейното пряко фактическо състояние. Това обаче не ни спасява от опитите да дешифрираме знаците на времето възможно най-правилно.
Автор: Александър Дугин ; Превод: ЕС
