Последните години на всички заселнически колонии са белязани от продължителни зверства, включително геноцид. Осъзнаването, че загубата на заселническо-колониалната власт предстои, кара колниалните сили да използват най-варварските методи, за да потушат бунта на местното население.

Смята се, че британците са убили около 100 хиляди души в Кения по време на войната за национално освобождение, която слага край на колониалното потисническо управление през 1963 година. Освободителните войни в Ангола и Мозамбик срещу техните португалски колонизатори и бялото потисническо управление отнеха десетки хиляди животи между 1956 и 1976 година.

Страхувайки се, че двете независими държави ще ускорят упадъка на апартейда в Южна Африка, САЩ и Южна Африка, заедно с наемниците от „Африкански сили“ започнаха расистка война срещу народите и на двете страни между 1975 и 1992 г., убивайки 1,5 милиона души в Ангола и Мозамбик от общото им 23-милионно население. Други 12 милиона бяха превърнати в бежанци.

Когато през 1989 г. заселническо-колониалният режим в Южна Африка вече нямаше друга възможност, освен да преговаря с Африканския национален конгрес (АНК), той се опита да разбие единството на Чернокожите южноафриканци, продължавайки да подкрепя политика и зулуски принц Мангосуту Бутелези, чиито поддръжници търсеха сблъсъци с привържениците на АНК.

Разбра се, че правителството е осигурявало финансова помощ и военно обучение за дясната сепаратистка партия на Бутелези, Партия на свободата Инката (ПСИ). Подкрепяни от полицията, членове на ПСИ нападаха хора в градовете. Близо 15 хиляди от Чернокожите африканци бяха убити от южноафриканската полиция и охранителния апарат в периода 1989-1994 година, по време на така наречения мирен процес.

Палестинец скърби над телата на близките си, убити предишната нощ при бомбардировките на Израел над болницата Ал-Нажжар в Рафа, в южната част на Ивицата Газа, на 16 април 2024

По подобен начин Израел уби хиляди палестинци, откакто подписа предварителното „мирно“ споразумение през септември 1993 година. В трийсетгодишния период на „мирния процес“ до септември 2023 г. – точно преди сегашния геноцид в Газа – Израел е убил повече от 12 хиляди палестинци.

Но измежду всички тези прецеденти може би Алжир е най-адекватният пример за това, което се разиграва в Газа.

Насилническо потисничество

През януари 1955 г. бившият френски министър на колониите и специалист по антропология на доколумбовите цивилизации Жак Сустел, протестант и антифашист от Монпелие, е назначен за генерален губернатор на Алжир.Докато новото правителство на Едгар Форе, дошло на власт месец по-късно, е заето да потушава антиколониалните борби в Тунис и Мароко, Сустел управлява Алжир еднолично. Той създава Специализираните административни секции (САС), за да подкопае Алжирския фронт за национално освобождение (АФНО) и да победи алжирците.

В същото време армията започва да извършва обезлюдяване на алжирските села, премествайки цели села от районите на действие на Национално-освободителния фронт. След това създава алжирски милиции срещу АФНО, като в огромна пропагандна кампания представя бойците на Национално-освободителния фронт като „скакалци“, а себе си – като спасител на алжирците от злото на комунизма и арабския национализъм на египетския президент Гамал Абдул-Насер.

Няма разлика с опитите на Америка и Израел да „спасят“ палестинците от злините на „тероризма“ и солидарността на Иран.
През април 1955 г. французите обявяват извънредно положение в някои области, което постепенно се разпростира над цялата държава Алжир. Колективните наказания на алжирски села и незаконните мъчения над арестанти са новият дневен ред, а правителството призовава резервите на колониалната армия да се включат в борбите.

През август 1955 г. алжирците нападат колонистите в колонията Филипвил, както и полицаи и военни. Те убиват 100 европейци, а много от тях са накълцани до смърт.

Френската армия, полицията и колонистите отговарят, убивайки хиляди алжирци. Десетки са застреляни на място, а стотици са закарани на футболния стадион във Филипвил и екзекутирани. Убити са от порядъка на 12 до 20 хиляди души. Сложено е началото на нова фаза на бунта.

Дори и привържениците на асимилацията и асимилираните алжирци, наричани „еволюирали“ или „елус“, се ужасяват от мащаба на репресиите и изоставят Сустел.

Към юни 1956 г. в Алжир са разположени 450 хиляди френски войници. Те се заемат с 20 хиляди революционери, които са подпомагани от още 40 хиляди души. Фронтът за национално освобождение набира и близо 2 хиляди жени в редиците си.
Французите изгарят села, възприемат политика на масови екзекуции и измъчват пленени бойци на Фронта за национално освобождение (ФНО), както и хора, подозирани за такива. Бойци на ФНО също са екзекутирани с гилотина в Алжир. За отмъщение ФНО убива десет колонисти. В отговор колонистите взривяват квартал в Алжир, убивайки 70 души. ФНО връща удара, взривявайки две кафенета в бялата част на Алжир, при което загиват четирима колонисти.

Имперски оправдания

Въпреки че по същото време в Кайро се провеждат тайни преговори между френското правителство и лидери на ФНО, на 22 октомври 1956 г. френската армия решава да прихване самолет, летящ от Мароко за Тунис, докато преминава през алжирското въздушно пространство. Петимата политически лидери на ФНО на борда му, между които Ахмед Бен Бела, които пътуват от една от тези тайни срещи с французите, са арестувани и държани в плен до 1962 година.

Обвинявайки Египет за бунтовете в Алжир, през ноември Франция предприема инвазия в страната, заедно с британците и израелците, която ще завърши с поражение и ще увеличи популярността на Насер в арабския свят.

Младият психиатър от Мартиника Франц Фанон, който се е присъединил към ФНО през 1956 г., разбира силата на френската мотивация за инвазията: „Експедицията в Суец имаше за цел да удари лидерите на Алжирската революция. Египет, обвинен в дирижиране на борбата на алжирския народ, беше престъпно бомбардиран“.

За разлика от него, германско-еврейските философи Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно, основателите на Франкфуртската школа на теорията на критиката, които избягват от нацистите в САЩ през 30-те години на миналия век, след войната стават студени воини на ционизма и ентусиазирано подкрепят инвазията в Египет. Те смятат Насер за „фашистки вожд“, който „заговорничи с Москва“.

В допълнение, според тях „Никой дори не се осмелява да отбележи, че тези арабски грабителски държави от години търсят възможност да нападнат Израел и да изколят евреите, които са намерили убежище там.“
Ако тези имперски оправдания ни напомнят как днес Иран е набеден за сила, стояща зад палестинския бунт в Газа и Западния бряг, и как постоянно е заплашван и атакуван от Израел, САЩ и техните арабски съюзници, то е понеже реториката е същата.

Международна изолация

Мобилизирането на съпротивата срещу заселническо-колониалния ред довежда до огромни френски репресии по време на Битката за Алжир, водена в периода от януари до септември 1957 г., в която освен всичко останало е широко разпространено и измъчването на цивилни.

Към октомври 1957 г. френските репресии и масовите убийства от армията, полицията и колонистите, в които ключови лидери на съпротивата от ФНО са заловени и убити, на практика приключват Битката за Алжир.
Но въпреки че Фронтът за национално освобождение е победен във военно отношение, той постига огромни дипломатически победи. През декември 1957 г. срещата на Афро-Азиатската конференция в Кайро дава пълната си подкрепа за ФНО и призовава за независимост, както прави и тогавашният сенатор Джон Ф. Кенеди, който подкрепя алжирската независимост по-рано през юли.

В ООН подкрепата за независимостта на Алжир също нараства. През декември 1957 г. САЩ обаче се въздържат при гласуването на резолюцията на Общото събрание, с която се признава правото на независимост на Алжир.

Картечница на френската армия патрулира по улиците на Арис във вилаета Батна на 8 ноември 1954 г., след като в Алжир са изпратени подкрепления за потушаване на бунта

Въпреки че ФНО е победен в Алжир, войната на Франция срещу неговите бойци продължава, кулминирайки в клането в Сахият Сиди Юсуф. През февруари 1958 г. френските бомбардировки над тунизийския граничен град убиват 70 цивилни, включително множество деца – военно престъпление, осъдено в целия арабски свят и от администрацията на Айзенхауер.
Месеци по-късно Шарл дьо Гол, който става новият френски министър-председател, посещава Алжир на 4 юни и приет ентусиазирано от колонистите, на които казва: „Разбрах ви“. Скоро след това той издава нова конституция и става президент на републиката. Маневрите му предизвикват безпокойството на някои от лидерите на ФНО, че ако загубят, „Алжир ще понесе същата съдба като Палестина“.

През септември 1958 г. ФНО обявява в Кайро Временно алжирско правителство на новата Алжирска република, която ще бъде освободена, което бива веднага признато от арабските държави, както и от други страни от Третия свят.
По същото време френските тайни служби започват безчинства и убийства, нападайки членове на ФНО, както и германски търговци на оръжие в Германия. Те взривяват кораб в пристанището на Хамбург, превозващ оръжия за Алжир – атаки, на които западногерманският канцлер Конрад Аденауер не отдава значение, шпионирайки алжирците и други мюсюлмани в полза на Франция.

През октомври Дьо Гол говори за „мира на смелите“ – фраза, която по-късно ще бъде възприета от глупака Ясер Арафат – който иска да постигне в Алжир, заповядвайки в същото време нова офанзива срещу ФНО.
Последните дни

Французите продължават да набират алжирски колаборационисти, които по това време са се увеличили от 26 на 60 хиляди души, за да преследват армията на Фронта за национално освобождение – не по-различна от наемниците на Палестинската автономия, които днес се обучават от американци и европейци.

До април 1959 г., под натиска на интензивните френски репресии и огромния брой френски войници и алжирски колаборационисти, половината от бойците на освободителния фронт са убити. Към октомври 2 157 000 алжирци са „преместени“ от французите и натъпкани в 1 200 концентрационни лагери под контрола на армията, а над четвърт милион са станали бежанци в съседните Тунис и Мароко.

Шейсетте хиляди алжирски колаборационисти („Харкис“) са организирани в части, които да оказват помощ на французите за залавянето на бойци от ФНО. Допълнителни 19 хиляди колаборационисти са организирани в милиции.

Докато френски философи като Жан-Пол Сартр и Франсис Жансон, подобно на Франц Фанон, подкрепят алжирската независимост и ФНО, алжирско-еврейският философ Жак Дерида е на страната на колонистите и се противопоставя на независимостта на Алжир.

С подкрепата на Третия свят Генралната асамблея на ООН гласува резолюция в подкрепа на самоопределението на Алжир. Тя отхвърля възможността за подялба, предложена от Дьо Гол предишната година (63 държави гласуват в подкрепа на резолюцията, 8 са против, 27 са се въздържали).

Скоро след гласуването в ООН Дьо Гол започва преговори с Фронта за национално освобождение, а френските колонисти основават нова терористична организация, наречена „Организация на тайната армия“, в Мадрид на генерал Франко. Преговорите между ФНО и французите трябва да започнат през април 1961 г. в швейцарския град Евиан, затова колонистите терористи убиват кмета на Евиан.

Междувременно през юли 1961 г. французите бомбардират тунизийския пристанищен град Бизерта, убивайки 4 000 цивилни тунизийци и ранявайки хиляди други, като се опитват да вземат на прицел място, на което има френска военна база, която французите отказват да освободят.

Това довежда до ново международно осъждане и по-нататъшна изолация на Франция. САЩ и Великобритания обаче, също като сегашната им защита на Израел в ООН, отхвърлят резолюция на ООН, призоваваща за преговори относно евакуацията на френската база в Бизерта.

Терористичните атаки на колонистите ще продължат, но в крайна сметка те ще бъдат подчинени от френската армия.

Когато алжирците най-сетне извоюват независимостта си през 1962 г., те са изгубили близо 300 хиляди души, избити от французите от 1954 година. Общо над един милион алжирци са убити от Франция, откакто тя колонизира Алжир през 1830 година.

До момента израелците са убили 33 хиляди палестинци за последните шест месеца, а хиляди други остават погребани под руините.

Те показаха апетит и готовност да убият много повече, за да запазят еврейската си потисническо-заселническа колния. Както и в някогашните бели заселнически колонии, белият потиснически свят на Европа и оцелелите бели заселнически колонии подкрепят геноцида на Израел в същата степен, в която подкрепяха и неговите предшественици в Африка след Втората световна война – както и много от западните учени и интелектуалци, включително Юрген Хабермас, наследникът на Франкфуртската школа.

Що се отнася до това колко още палестинци ще позволят на Израел да убие в последните си години преди да бъде демонтиран и заменен от деколонизирана нерасистка държава – това е нещо, което само стратезите от Белия дом знаят.

Възгледите, изразени в тази статия, принадлежат на нейния автор и не отразяват непременно редакционната политика на „Middle East Eye“.

Източник:middleeasteye.net ; Превод: Екатерина Грънчарова