Политическата и ценностна поляризация постави Джо Байдън под ударите на масиран пропаганден негативизъм от страна на изолационистките и радикалните групи на консервативния лагер в Америка.
Във вътрешната политика фокус на атаките срещу Байдън бяха неговата имиграционна политика – облекчения достъп на латино емиграцията до американска територия, икономическата му политика на щедри социални плащания – особено по време и след пандемията, твърде либералните позиции на Белия дом по отношение на социалните ценности – расови отношения, полицейско насилие, привилегироване на сексуални малцинства. Администрацията Байдън бе изправена на „позорния стълб” заради бързото, според редица наблюдатели безотговорно изтегляне от Афганистан в полза на настъпващите талибани. Напредналата възраст на Байдън е източник на допълнителен присмех и отхвърляне, въпреки презумпцията за толерантност – включително към по-възрастните хора в съвременното американско общество (антиейджизъм).
Ако се опитаме да оценим с по-безпристрастен поглед досегашното управление на администрацията Байдън обаче, ще забележим, че настоящият американски президент в много отношения скъсва приемствеността с предходните администрации от началото на XXI век във Вашингтон и полага основите на една по-задълбочена, стратегически премислена и перспективна политическа линия на управление на страната – лидер на западния свят. Въпреки че критиките от консервативния лагер за неговата политика у дома имат своите основания, Байдън показа своите убедителни качества на политик, способен да стъпи на реалностите и да ги променя в посоката, която сам е избрал. Джо Байдън спечели изборите през 2020 г. на вълната на изригналия по улиците на американските градове ляв радикализъм, който мина разумните граници в ескалиране не само на междуобщностните отношения в Америка, но започна да наподобява хунвейбинска революция, заличаваща всякакви стойности на американското културно и историческо наследство. Като лидер на Демократическата партия Байдън не можеше да не се съобрази с нейното радикализиране и олевяване на вълната на тези събития.
Байдън избра за свой кандидат за вицепрезидент най-малко радикалната женска фигура в елита на Демократическата партия – Камала Харис. Същевременно той изпрати скрито предупреждение към своите врагове – ако се опитват да отстранят президента, ще получат Харис като негов заместник за останалата част от мандата. Без да отстъпва от своята идентичност на ляв политик – лидер на Демократическата партия, Байдън направи поредица от малки, незрелищни стъпки на приближаване към центъра. Напредналата му възраст се оказа не само тежест, но и бонус за политическото му утвърждаване като президент. Той наложи умерен, неемоционален подход в политическите си решения, отдалечавайки Белия дом от патоса на уличния радикализъм, политически оглавен от радикалите в собствената му Демократическа партия. Този подход даде възможност на Байдън внимателно да коригира ключови отклонения на неговата партия от политическата ѝ мисия в новата американска история.
Радикализацията на Демократическата партия стана възможна на вълната на преместването на нейната политическа база от голямата общност на традиционната работническа класа към новите обществени движения в Америка. Елитът на демократите еволюира от лидерство начело на ниската средна класа и работничеството към лидерство на глобализацията и на интересите на американските глобални елити. Демократите последваха еволюцията на левия радикализъм в постмодерното общество. От защитник на икономическите и социалните интереси на по-ниските социални слоеве, лявата политика се трансформира в защита на обществените малцинства, алтернативните субкултури, и вдигна знамето на културните алтернативи на модерния западен мейнстрийм. Мултикултурализмът се превърна в ново убежище на левицата и на нейната Демократическа партия. Демократите се превърнаха в партия на малцинствата и културния глобализъм в съюз с новите глобални пазарни елити, утвърждаващи постнационалния свят, авангардните технологии – в информатиката, енергетиката и спрямо самия човек – с новото кредо на „трансхуманизма”.
Избрали глобализацията и нейния стопански, финансов и културен авангардизъм, демократите обърнаха гръб на традиционната си социална основа – „сините яки” на наемния труд и ниската средна класа. Нещо повече, ентусиазираната глобализация нанесе целенасочени удари на тези социални общности. Изнасянето в третия свят на американския индустриален потенциал остави големи групи работници и малък/среден бизнес без препитание – особено в щатите на т.нар. „ръждив пояс” – Пенсилвания, Мичиган, Охайо, Западна Вирджиния. Тези хора потърсиха своето представителство в консервативната алтернатива на републиканците. Ричард Никсън започна похода на „Голямата стара партия” към социалните низини на Юга – крепост на Демократическата партия. Роналд Рейгън продължи отнемането на големи групи гласоподаватели от социалните низини от тяхната традиционна ориентация към Демократическата партия. През 2016 г. Тръмп направи нов драматичен пробив в тези общности на фона на ярката глобалистка звезда – Хилари Клинтън, с която съперничеше за президентския пост. Посланията на консервативната политика към обикновените хора на Америка са ясни и прости: демократите (глобалистите) унищожават вашето препитание, изнасят работни места в Китай, отварят границите на Америка за масирана нелегална имиграция и подкопават вашите доходи чрез конкуренция с мизерните надници на имигрантите. Те искат да унищожат вашите семейства, вашия начин на живот и вашата християнска вяра с подкрепата си за „скандални културни малцинства”.
Джо Байдън посвети своята реч „Състоянието на съюза” в началото на настоящата 2023 г. изцяло на призива за завръщане на традиционна трудова Америка към подкрепа за Демократическата партия. Това бе реч на президент демократ, каквато американците не бяха чували от времето на Джими Картър насам. Бил Клинтън бе първият „глобален” президент на демократите, а Барак Обама – с целия патос на социална чувствителност, предполагана от неговия произход и личната му кариера, бе в много голяма степен също „постмодерен” президент, фокусиран върху глобалния дневен ред на мултикултурната левица. Байдън не пропусна никого – работници, пенсионери, уязвими групи, жертви на насилие, хора с ограничен достъп до медицински услуги… Това е първият американски президент на XXI век, който инициира и провежда политика с по-дълбок исторически контекст – и затова политика, която цели да надхвърли рамката на възможните един или два мандата на един президент. Не съм сигурен доколко Джо Байдън би могъл да обърне развитието на Демократическата партия назад, към нейните изоставени основания и социална база на подкрепа. Във всеки случай както апелът му към тези традиционни общности – част от социалния съюз на демократите от Франклин Рузвелт и неговия „Нов курс” до Джими Картър през 70-те, – така и политиките, които инициира и води в услуга на по-нисшестоящите групи в американското общество, ще бъдат в значителна подкрепа на евентуалното му кандидатиране за втори мандат или за успеха на неговия наследник демократ на следващите президентски избори през 2024 г.
Бързото, до степен на паническо изтегляне на американските войски от Афганистан положиха върху Джо Байдън клеймото на безпомощен в глобалната политика американски президент. Оръжие за десетки милиарди долара, както и цялата инфраструктура на 20-годишното американско присъствие, включително служители и партньори – афганци, бяха изоставени в ръцете на настъпващите талибани. Това изтегляне от Афганистан се вписва в поредицата от неудачи на американската външна политика през XXI век, лишила САЩ от ролята им на хегемонна сила – единствена свръхсила, начело на един международен ред, доминиран от западните ценности – и превърнала Америка по-скоро в лидер от типа „пръв сред (повече или по-малко) равни”.
Тази поредица от стратегически провали започна със затъването на Джордж У. Буш в градската гражданска война след интервенцията в Ирак. Продължи с бързото изтегляне на Барак Обама от Ирак и отварянето на допълнително пространство за бруталния терор на Ислямска държава – и с „ефекта на доминото” с разпадащите се държави в Близкия изток. Кулминира в „бизнес” подхода на Доналд Тръмп към международната система, допълнително ограничил влиянието и ролята на Америка в глобалния свят. Оттеглянето на администрацията на Тръмп от Азиатско-тихоокеанското търговско споразумение предостави неочаквани пространства за търговска експанзия на Китай в този мегарегион. Високомерното отношение към Европа тласна европейските елити към недопустима търпимост към китайската технологична и търговска експанзия на Стария континент и към стратегията на Москва за енергийна и пропагандна хегемония на европейска територия. „Плащайте си, за да ви пазим” – прати своето послание Доналд Тръмп, без да осъзнава, че силите и зависимостите в международната политика са по-сложни и по-деликатни от простата търговия със стратегически ресурси.
Потенциалът на президента Байдън в международната политика се разгърна в неговото лидерство по отношение на кремълската агресия в Украйна. Мнозина явно забравиха, че Байдън е първият президент на САЩ от времето на Буш старши насам, който има дълъг опит и експертиза в международната политика. В продължение на четири десетилетия Джо Байдън извървява целия път от конгресмен, сенатор, вицепрезидент и днес – президент на страната, ангажиран с външната политика на Америка и притежаващ завидна експертиза в международните отношения. Като вицепрезидент на Барак Обама – президент без международен опит – той не успя да застане във водеща позиция на фона на държавните секретари Джон Кери и Хилъри Клинтън. Днес неговото управление на кризата в Украйна демонстрира истинските му качества на международен лидер. За разлика от мнозина знакови американски авторитети в международните отношения – като чикагския професор Миършаймър и Хенри Кисинджър – Байдън много ясно осъзнава ключовото значение на украинската криза за бъдещето на Европа и за дългосрочните интереси на САЩ в сферата на националната сигурност.
След края на Студената война Западът – и в частност Западна Европа – побързаха да разпознаят Русия като задължителен – „неизбежен” свой партньор и съюзник в изграждането на една „глобална либерална империя на северното полукълбо” (Робърт Купър) и да припишат на Москва политически и стратегически качества, които тя никога не е притежавала. Истината е, че докато Кремъл осъзнаваше своята липса на потенциал за стратегическа еманципация, неговите обитатели играеха ролята на неохотни, „мрънкащи” партньори на Запада в поддържането на определени приоритети от наложения през 90-те години световен ред на западна хегемония. Затъването на Вашингтон в Ирак незабавно пробуди имперския инстинкт за геополитическа еманципация на Москва и Владимир Путин произнесе своята известна реч в Мюнхен през 2007 г., в която обяви завръщането на Кремъл на сцената като съперник на Запада. В Берлин, Париж и Вашингтон дълго време отказваха да получат тази информация. Администрацията на Обама подари на Москва re-set, очевидно в очакване Путин да се зарадва и да благодари…
Когато срещата на НАТО в Букурещ отложи даването на МАР (пътна карта за членство) на Грузия и Украйна, „благодарността” на Путин се изрази в агресията срещу Грузия през август същата година. „Благодарността” за re-set-а на Обама последва малко по-късно – през 2014 г. в Крим и Донбас… След 2016 г. Кремъл се ползваше с удовлетворение от силната почит, която Доналд Тръмп изпитва към Путин, проявила се в дебата между двамата в Хелзинки… През целия период след 2007 г., в който Путинова Русия набираше потенциал за възродена имперска амбиция и агресия, Западна Европа се държеше като жертва, надяваща се да я отмине най-лошото. Най-лошото не я отмина. Енергийната инвазия на Москва в Европа отключи потенциала на Кремъл за системно корумпиране на определени сектори в Западна и цели държави в Източна Европа. Мощната пропагандна – хибридна война на режима в Кремъл, допълнително вцепеняваше и обезсилваше потенциала на Европа да отговори по достойнство на набиращата сила в различни посоки новоимперска инвазия на Русия.
Агресията срещу Украйна не бе реакция на „разширяването на НАТО на Изток”, както твърдят от Кремъл, а огромен брой „полезни идиоти” на Запад играят ролята на пропагандно ехо на тази арогантно съчинена теза. Разширяването на НАТО бе процес на интеграция на Източна Европа в общата атлантическа система за сигурност, в която Русия също бе поканена – макар и на специални, привилегировани начала чрез комитета НАТО – Русия. Голямата стратегическа грешка на Запада бе не разширяването на НАТО в Изтока на Европа, а спирането на този процес след затъването на Америка в Ирак. В началото на новия век бе разработена стратегия за „Интегриране на черноморското пространство в атлантическата система за сигурност”. Инвазията в Ирак осуети нейната реализация. Ако Западът бе продължил с процеса на интеграция – първоначално чрез партньорство, а не с пълно членство – на постсъветското пространство (Украйна, Молдова, Южен Кавказ), „прозорецът за възможна еманципация” на Русия и за възраждане на нейния имперски проект нямаше изобщо да се състои. Сътрудничеството със Запада щеше да остане единствена разумна възможност за стратегическа проекция на Кремъл. Разпростирането на атлантическата система за сигурност до бреговете на постсъветска Централна Азия на Каспийско море щеше да се окаже и твърде полезна бариера за отразяване на стратегическата проекция на Пекин в Евразия. Збигнев Бжежински ясно посочи приоритетите на американската стратегическа доктрина в тази посока, но не бе разбран и не бе последван.
Интегрирането на постсъветското пространство в атлантическата система за сигурност щеше да се осъществи без насилие, гражданска война и държавнополитически разпад – характерни за „умиротворяването” на Близкия изток. Постсъветските общества биха посрещнали с удовлетворение възможността да се присъединят към системата за сигурност на Запада. Със сигурност неудовлетворението на Москва щеше да бъде сдържано – поради липса на стратегически ресурс „да си разиграва коня”. Но историята се разви по различни пътища. Америка затъна в Близкия изток, а Русия бързо възроди стратегията си за експанзия в единствената възможна за нея посока – към уязвима Източна и примирена и беззъба Западна Европа. Апетитът идва с яденето. След Грузия, Крим, Донбас, пропагандна война срещу Европа и Запада Путин реши да финализира изхода от „голямата геополитическа трагедия на XX век” – разпадането на съветската империя. През декември 2021 г. той поиска релегитимация на геополитическия контрол на Кремъл върху Източна Европа – какво друго означаваше НАТО да се изтегли на позициите си от 1997 г.? Очакваният отказ от страна на Запада отключи реализацията на истинските планове на режима в Москва – завладяването на Украйна като едно „добро начало” за възраждане на Руската империя през XXI век.
(Следва)
