Ако науча нещо непоносимо и веднага го забравя, то къде по-късно да търся проблема? „По-късно“ е времето, в което други хора заговорят за непоносимото. Как да реагирам тогава, да кажа ли "не знаех"? Да кажа, че „не е вярно“? Или да открия онази спирачка, която ме е спряла да чуя навреме?

Съвсем скоро, през март 2023 г., се навършват 80 години от две разнопосочни събития – спасяването на евреите, живели в днешните граници на България, и депортирането на евреите от онези земи, които България окупира благодарение на съюза си с нацистка Германия. Има три начина да се срещне човек с такава годишнина – първият е да споменава само спасяването, вторият – да избере само депортирането, третият – да отбележи и двете събития, като придаде и на двете еднаква тежест.

Надеж Рагару и новата ѝ книга, излязла на български език. Колаж

Но има изследовател, тръгнал по четвърти път. Казва се Надеж Рагару и е професорка по история в парижкия Институт по политически науки (Sciences Po). Преди дни излезе на български нейната книга, публикувана от издателска къща „Критика и хуманизъм“ – „И българските евреи бяха спасени…“ История на знанията за Холокоста в България“. 513 страници, в които авторката възстановява не толкова събитията от времето на Холокоста, колкото начина, по който тези събития са били четени от българите в последвалите 80 години.

Откъс от "И българските евреи бяха спасени..."

Несъмнено тази книга никога нямаше да види бял свят, ако не се бе случил един разговор в Благоевград през есента на 2010 г., в който говорехме за театъра и киното през Втората световна война. (…) Припомняйки си някакъв спектакъл, чиято точна дата му се изплъзваше, [моят събеседник] промърмори: „Не, не беше тогава. Беше преди изселването на евреите“. В този миг аз направих онова, което строго забранява всеки учебник по методология на социалните науки – прекъснах го и попитах: „Какви евреи?“ Той се поколеба за миг. (…) И после се появи ето тази едва доловима фраза: „Ами това са теми, по които е по-добре да не се говори“.

През пролетта на 1943 г. депортацията на евреите от "старите предели" е предотвратена, а по-късно и окончателно изоставена след силна обществена реакция заради започнатите арести и подготовка. В същото време над 11 хиляди евреи са депортирани от териториите с българско управление в днешните земи на Гърция и Северна Македония. Първите са спасени, а вторите загиват.

Според Рагару спасяването и неспасяването така и не са получили шанса да станат разкази за самите евреи. Вместо това и двата сюжета са били функция на някоя пропагандна нужда от съответната последвала епоха.

Първо фактите за депортацията са били разтръбени веднага след войната не за друго, а за да се докажат „фашистките изстъпления“ в страната. После същите факти са били заглушени, защото България е мислела, че така ще избегне плащането на репарации.

След това фактите около оцеляването на евреите са били подменени, за да се изтъкне водеща роля на комунистите в спасяването.

След падането на Тодор Живков депортацията е станала нежелана тема, за да не попречи на романтичната представа за предкомунистическата епоха. По същата причина цар Борис Трети започва да заема героичното място на спасителя.

Докато накрая не идва резултатът, сякаш неусетно формиран във всичките десетилетия – когато „колективното бащинство на „спасението“ е приписано „на героизирания български народ“.

С това идва и едно понятие, засечено от Рагару още във времето на т. нар. Народен съд през 1945 г. и превърнато в последните десетилетия във водещо – тезата за изконната българска толерантност.

Добре, но къде е тук разказът за самите евреи? Рагару описва такива обрати в прочита на Холокоста в България през изтеклите години, че оставя само един извод – през цялото време сюжетът е бил закотвен в два странични въпроса: първият е да се говори или не за депортацията, а вторият е как да се сменя фигурата на героя-спасител.