През петия месец на войната руското обществено мнение за така наречената „специална военна операция“ е разделено приблизително на три лагера. На единия полюс е лагерът на кръвожадните. Програмата на тяхната партия е проста: „Нито крачка назад! Изтрийте укропите и техните градове от лицето на земята! А ако се съпротивляват, ще ги ударим с ядрени оръжия! Всички те ще пукнат, а ние ще отидем в рая.“ На другия полюс е лагерът на несъгласните с добре познатата реторика: „Войната е зло! Путин е военнопрестъпник!“
Лагерът на съмняващите се
Няма смисъл да обсъждаме позициите на тези два противоположни лагера: те нямат нищо общо помежду си, възгледите им за света никога няма да се сближат и най-важното – те са малцинство. Много по-важно и интересно е, както ми се струва, да говорим за онези, които са по средата – лагерът на съмняващите се, хората, които разсъждават по следния начин: „Войната е зло, но…“ – и това „но“ е последвано от съвсем различен текст: „По време на война човек винаги трябва да подкрепя собствения си народ. След като Путин започна тази война, ние не можем да я загубим, защото в противен случай с Русия е свършено.
Първоначално тази реторика ми се стори леко допълнение към програмата на „кръвожадните“, нещо като манифест на „достойните патриоти“: изглежда неправилно да подкрепяш масовото убийство на украинци, но още по-лошо е да желаеш поражението на собствената си армия. Но когато започнах да чувам ехото на тази реторика в говоренето на много хора, включително и на тези, които смятам за достойни, разбрах, че това е много по-масово явление.
Няма смисъл да се опитваме да променим мнението на онези, които смятат, че хората – независимо от техния етнос – трябва да бъдат убивани. Същото е като да се опитваш да вразумиш с препратки към толстоизма маниак, който ти се нахвърля с брадва. Но да се разгледат аргументите на съмняващите се, според мен, е важно, защото до голяма степен тяхното мнение и действия определят кога ще приключи войната и какво ще се случи с Русия по-нататък.
При война трябва да подкрепяш своите
Да се говори срещу собствената армия винаги е трудно, защото по правило това е свързано с обвинения в предателство. Не само в прекия криминален смисъл на думата, но и в обществения смисъл. „С когото и да се бием, трябва да подкрепим своите“ – така мислят мнозина, дори и тези, които никога не биха гласували за тази война преди началото на войната с Украйна.
Този аргумент обаче не издържа на критика, тъй като историята познава много примери, когато гражданите са се противопоставяли и дори са се сражавали срещу армията на своята страна, ако тя е водила несправедлива война. Няма да изброявам всички, а само тази, която дори руската пропаганда не може да оспори. Това е „Червената капела“.
Така германските нацисти наричат съпротивителното движение в Германия и страните от Европа по време на Втората световна война. Сред противниците на нацисткия режим са както най-обикновени германци – журналисти, адвокати, свещеници, така и високопоставени офицери от Вермахта. Още от училище знаем, че германските нацисти са злодеи, а германските антифашисти, много от които са били екзекутирани заради дейността си, са герои. Днес никой не може да отрече, че германците, които са се сражавали срещу армията на Хитлер, са направили правилния морален избор. Дори руските пропагандатори и днешните поддръжници на войната в Украйна вярват в това.
Примерът с „Червената капела“ ни напомня още веднъж: ако армията ти нахлуе в чужда държава, разруши цели градове с ракети и танкове, избива цивилни, изнасилва жени и обявява някои хора за достойни за унищожение, тогава няма нищо срамно да се изкажеш против армията си. Срамно е да не го направиш.
Ако Русия загуби, с нея е свършено
Да се говори срещу собствената армия винаги е трудно, защото по правило това е свързано с обвинения в предателство. Не само в прекия криминален смисъл на думата, но и в обществения смисъл. „С когото и да се бием, трябва да подкрепим своите“ – така мислят мнозина, дори и тези, които никога не биха гласували за тази война преди началото на войната с Украйна.
Този аргумент обаче не издържа на критика, тъй като историята познава много примери, когато гражданите са се противопоставяли и дори са се сражавали срещу армията на своята страна, ако тя е водила несправедлива война. Няма да изброявам всички, а само тази, която дори руската пропаганда не може да оспори. Това е „Червената капела“.
Така германските нацисти наричат съпротивителното движение в Германия и страните от Европа по време на Втората световна война. Сред противниците на нацисткия режим са както най-обикновени германци – журналисти, адвокати, свещеници, така и високопоставени офицери от Вермахта. Още от училище знаем, че германските нацисти са злодеи, а германските антифашисти, много от които са били екзекутирани заради дейността си, са герои. Днес никой не може да отрече, че германците, които са се сражавали срещу армията на Хитлер, са направили правилния морален избор. Дори руските пропагандатори и днешните поддръжници на войната в Украйна вярват в това.
Примерът с „Червената капела“ ни напомня още веднъж: ако армията ти нахлуе в чужда държава, разруши цели градове с ракети и танкове, избива цивилни, изнасилва жени и обявява някои хора за достойни за унищожение, тогава няма нищо срамно да се изкажеш против армията си. Срамно е да не го направиш.
Ако Русия загуби, с нея е свършено
И така, Русия е победила. Какво трябва да прави армията по-нататък? Напускането на Украйна изобщо не е вариант. Всички знаем с каква лекота украинците се отказват от нежеланата власт. След като и последният руски танк пресече границата между Украйна и Русия, украинците с ентусиазъм ще изгорят назначения от окупаторите гаулайтер Медведев в казан със собствения му самогон, който той вари в Ивановска област в стопанството си край Плес. А след това отново започва „специална военна операция“ за денацификация и последващо сакрализиране на изгорелия мъченик Дмитрий.
Като оставим шегата настрана, сигурен съм, че никой не се съмнява: украинците няма да живеят по правилата на Путин, ако руската армия не стои в страната.
Така че остава само окупацията. Но този вариант е още по-лош от първия.
Първо, това е просто невъзможно: Русия няма достатъчно войници, за да окупира една от най-големите европейски държави. Населението на Украйна е около 40 милиона души (добре, без пет милиона бежанци). За поддържане на окупационния ред е нужно съотношение един окупатор на 40-50 местни жители. Откъде Русия ще вземе повече от 700 хил. войници? Или поне половината от тях, като се има предвид, че дори 200-те хиляди, които нахлуха в Украйна през февруари, бяха събрани от всички краища на страната.
Второ, сигурен съм, че и най-наивният руски войник разбира какво го очаква в окупираната Украйна след Буча, Ирпен, Мариупол, ракетните атаки срещу Киев, Харков, Кременчук, след всички изнасилвания на жени и убийства на старци.
Дори сега в окупирания Херсон, където местните жители говорят руски през целия си живот, руските окупатори се сблъскват с партизанско движение: колите на назначените от тях гаулайтери ги взривяват накуп. А сега си представете какво ще се случи по улиците на окупирания Киев, окупираната Одеса или окупирания Харков.
Руските войници ще бъдат намушквани с нож през нощта по уличките, застрелвани по ъглите, взривявани на кръстовища, отравяни в ресторанти и удавяни в Черно море. И това ще го правят не само бившите войници от ВСУ, а цяла Украйна – децата, съпругите, бащите и братята на убитите от руснаците.
На трето място, окупационният контингент трябва да бъде нахранен. Ако един руски „достоен патриот“ е готов да се примири с първите два казуса – а именно, че Русия трябва да мобилизира и изпрати всички мобилизирани за поддържане на окупационния ред в Украйна и че всеки ден в Русия ще се връщат десетки ковчези с войници с прерязани гърла – то ако нашият „достоен патриот“ е готов на това, то той трябва да е готов да работи цял живот, само за да изхранва окупационния контингент. Защото докато и последният руски войник е в Украйна, Западът няма да отмени санкциите, да върне иззетите резерви и да започне отново да купува руски петрол и газ. А това означава, че всяка година в Русия ще има повече безработни, бедни и болни хора.
Някой може да възрази, че руската армия не планира да окупира цяла Украйна. Достатъчни са вече завладените територии и Донбас, който руските власти се надяват да завладеят през следващите месеци. Но дори да приемем, че това е вярно, всички сме наясно, че войната няма да приключи, докато в Украйна има армия и президент, избран от народа. Това означава, че Русия все още ще се намира в същата безизходица.
И така, оказва се, че днес истинският патриот на Русия – ако се съгласим, че патриотизмът означава да искаш страната ти да съществува и да процъфтява, а не да се опитваш всячески да я блъскаш в стената – трябва да направи всичко възможно, за да гарантира, че, първо, руската армия ще напусне Украйна възможно най-скоро и, второ, че режимът на Путин ще приключи възможно най-скоро. В противен случай, ако войната се проточи с години, Русия или няма да има никаква армия, или армията сама ще се върне у дома. Как може да завърши това, знаем много добре от историята.
