Наричат я най-самотната професия на света и не без основание. Разполагащ с цялата мощ на една суперсила и наблюдаван от всички, през последните дни, след кървавия край на американското усилие в Афганистан, президентът Джо Байдън изпита тежестта, която носи самотният човек, и се опита да насочи вниманието върху най-важното за него, върху крайния резултат.

„Госпожи и господа“, каза той, докато броят на жертвите в Кабул нарастваше, „време беше да сложим край на една 20-годишна война.“

За всеки президент неминуемо идва момент, в който при криза той трябва да покаже лидерски качества. Тъкмо това се случи сега и на Байдън, бързо и на няколко фронта едновременно.

След атентата в Кабул, при който загинаха 13 американски военнослужещи и над 170 афганистанци, армията на САЩ бърза да изведе от Афганистан своите сънародници, афганистански съюзници и личния си състав, преди да е изтекъл обявеният от Байдън краен срок, а той е утре.

Президентът се озова в криза, в която баналните послания, които той отправяше, докато още беше кандидат за президент и през първите си месеци на поста, вече не вършат работа. „Америка се върна“, обича да казва той. Само че в Афганистан, след най-дългата война в американската история, тя очевидно си тръгва.

САЩ си тръгват, силите на талибаните, с които толкова дълго воюваха, отново контролират страната, а с разрушенията на кабулското летище чрез един от клоновете си за себе си напомни групировката „Ислямска държава“ – организация, която предишният американски президент обяви за разбита.

През първите повече от шест месеца от управлението си атмосферата около Байдън бе доброжелателна, той трупаше точки пред обществото и доста голяма част от света просто защото не е Доналд Тръмп. Изглеждаше, че САЩ са на прага на победата в битката с пандемията. Доставките на ваксини нараснаха неимоверно, в резултат на това заболеваемостта се понижи и дори републиканците признаха, че част от заслугата за това е на президента.

Но тези дни сякаш безвъзвратно отминаха. Сега върху него валят критики, републиканците го обвиняват за кризата в Кабул, а дори и демократите за пръв път се разграничиха от него по важен въпрос.

Помолена да коментира дали Байдън е фрустриран или отчаян от развоя на събитията, прессекретарят на Белия дом Джен Саки заяви, че той „няма време да мисли за такива неща“.

Според историка и носител на награда „Пулицър“ Джоузеф Елис кървавите и смущаващи сцени в Кабул, на които светът става свидетел, са резултат не на лошо планиране на евакуацията или некомпетентност от страна на САЩ, а просто на поражение.

„Струва ми се, че наблюдаваме нещо, което беше неизбежно, още когато влязохме там“, каза той. „Ние не помним такива неща. Това се случва, когато загубиш война.“

Президентите се оценяват по това как се справят с кризите, а Байдън сега е изправен пред повече от една, като всяка от тях спешно изисква вниманието му.

Докато се разиграва драмата в Кабул, вариантът Делта на коронавируса заплашва да заличи голяма част от напредъка, който правителството му постигна през първите си шест месеца. Отгоре на това, той трябваше да се справя и с взелите жертви наводнения в Тенеси, опустошителните горски пожари в западните части на САЩ, урагана, засегнал Източното крайбрежие, и хуманитарните усилия в помощ на пострадалото от земетресение Хаити.

През изминалата седмица той претърпя поражения и във Върховния съд. Първо, върховните съдии върнаха мярка от времето на Тръмп, предвиждаща мигрантите, кандидатстващи за убежище в САЩ, да чакат решението в Мексико, често пъти в тежки условия.

После консервативното мнозинство в съда не позволи на правителството на Байдън да наложи временна забрана върху принудителното изгонване на хора от домовете им, което означава, че може би 3,5 милиона души са заплашени от това да загубят домовете си, и то в момент, когато мерките за жилищно подпомагане заради пандемията се бавят заради щатските и местните власти.

Засега Афганистан засенчва всичко. „Аз поемам отговорността“, заяви Байдън, но в крайна сметка обвини афганистанското правителство и силите му, че са се огънали пред талибаните, и Тръмп, че е договорил лошо споразумение за американското напускане.

Но все пак Байдън беше този, който реши да осъществи договореното в същото това споразумение изтегляне, макар и с няколко месеца по-късно от предвиденото, и той ще бъде оценяван по последствията, до които ще доведе неговото решение. В момента на изпитание е подложен един от основните аргументи, че той трябва да е президент: че четирите десетилетия опит по най-високите етажи на властта са го подготвили да се справя умело с натиска, който носи постът.

Кал Джилсън, историк и изследовател на американските президенти от Южния методистки университет, заяви, че просто не съществува добър начин да се напусне Афганистан.

„Няма как да смекчиш последствията“, каза той. „Когато не си победил, няма как нещата да изглеждат добре. А ние не победихме.“

По думите на Джилсън „макар и Тръмп да е сключил доста несъвършено споразумение с талибаните, Байдън е този, който се зае да осъществява това намерение, с някои дребни корекции“. Байдън „както и обществото, искаше изтегляне от Афганистан – колкото по-скоро, толкова по-добре. Никой не обича да си тръгва“, казва той.

Кризите могат завинаги да лепнат петно върху наследството на даден президент, могат и просто да отминат.

През първата година от управлението си Бил Клинтън се сблъска с кървавата трагедия на битката в сомалийската столица Могадишу, а Джордж Буш-син започна войната в Ирак под фалшивия предлог за оръжия за масово поразяване. Джон Кенеди преживя унижението на инвазията в Куба, в Залива на прасетата. Тръмп преживя самия себе си.

Поне един от тези президенти достатъчно добре познаваше историята, за да отбележи, че самотата на този пост, за която говори Уилям Хауърд Тафт, когато напуска Белия дом през 1913 г., е неизменна част от това да си президент.

„Той е сам на върха, в най-самотната професия на света“, заяви Кенеди през 1960 г. на официална вечеря на демократите, преди през есента на същата година да бъде избран за президент.

„Той не може да сподели тази власт, не може да я делегира, не може да отлага. Той сам трябва да реши какво да се брани – не Конгресът, нито армията или ЦРУ. И със сигурност не някой обсаден генералисимус на остров.“

Калвин Удуърд , Асошиейтед прес