До какво отчаяние трябва да е докаран човек, за да прехвърли бебето си, а сам да остане отвъд бодливата тел? Гледайте добре, гледайте какво преживяват хората, които не желаят да се подчиняват

на този първобитен ислям.

Драматични сцени се разиграват на летището в Кабул. Американски войници крещят срещу афганистанците и им нареждат да отстъпят назад. Един от войниците отблъсква напиращото множество, докато друг взима хората на прицел с автоматичното си оръжие. Някои от афганистанците размахват във въздуха своите паспорти, сред които се виждат и европейски. Но войниците сякаш изобщо не се интересуват от това. В социалните мрежи се въртят видеа, в които се вижда как американски войници стрелят срещу тълпата и я пръскат със сълзотворен газ в опита си да овладеят хаоса. Жени плачат и умоляват да им се помогне, хора падат в несвяст, деца в шоково състояние с ужас са ококорили очи към родителите си.

Тъжната действителност

Напоследък тези кадри присъстват навсякъде. Те са като безчет тъжни предупреждения, които ни казват: Гледайте добре, гледайте какво се случва на хората, които не желаят да се подчиняват на този първобитен ислям. В Германия и в цяла Европа всички немеят от потрес. Как изобщо се стигна до тази драматична ситуация? До какво отчаяние трябва да е докаран човек, за да прехвърли собственото си бебе отвъд бодливата тел, без да може да го последва?

Броени часове, след като стартираха първите евакуационни полети на американците, летището в Кабул се превърна в неорганизиран бежански лагер. Тук изобщо не се брои какъв паспорт имаш и каква виза, дали си роден в Германия или в Афганистан. Тук важи правото на по-силния и всички хора са едно и също: афганистанци. А това означава: хора втора категория, които биват третирани именно като такива. Социално положение, образователен ценз, контакти, имущество или пък право на пребиваване извън Афганистан - на летището всичко това не струва пет пари. Скупчените тук бежанци вече са се простили с илюзията, че просто трябва да положат определено усилие, за да избягат от травмата и в бъдеще да заживеят като хора първа категория в Европа или в Северна Америка.

Сцените, които се разиграват на летището в Кабул, са истински символ на натрапената действителност през последните 20, не, през последните 40 години: един безпомощен и отчаян народ, който трябва да бъде спасяван от морално превъзхождащата го международна общност. Народ, който през последните дни е приклещен между стрелящите по него американски войници и талибаните, които го заплашват с архаични наказания. В момента афганистанците са изцяло зависими от това някой изобщо да им признае човешките права и произтичащото от тях право на закрила и сигурност.

Но дори и сред тези „хора втора категория“ се прави известна разлика. Невинното бебенце например, неопетнено от подозрения в тероризъм или ислямизъм, е сред най-любимите жертви, които американските войници спасяват. Военните всекидневно публикуват пропагандни снимки на войници, които държат в прегръдките си няколкомесечни бебета.

Но не е ли гротескно, че само минути по-рано родителите на същите тези деца са били малтретирани? Излиза, че на децата може да се осигури достойно бъдеще единствено отделно от родителите им. А това си е отколешна колониална стратегия, която е била практикувана в днешните САЩ и Канада още по отношение на коренното население.

Стига с тези неоколониални клишета!

В ярък контраст спрямо „чистото дете“ е възрастният, нецивилизован афганистанец. Той е един от онези, които непрекъснато си трошат един другиму главите заради вечните им кръвни отмъщения. На Запад към афганистанския мъж нямат абсолютно никакво съчувствие. И непрекъснато чуваме един и същи въпрос: Защо като бежанци идват само млади мъже? Защо тези мъже не се съпротивляват в родината, а без бой я отстъпват на талибаните?

Точно тук извън полезрението остава един факт: афганистанската армия не се предаде без бой, тя беше оставена на произвола на съдбата от САЩ, от НАТО, че и от собственото си правителство. Бежанците са главно мъже и по още една причина: в Афганистан жената просто не може да си подаде носа навън без съпровод от мъж. С радост под килима се замита и фактът, че трудните и мъчителни маршрути през толкова много граници са просто непосилни за една жена. Вместо тези три обяснения непрекъснато се повтарят тъпите неоколониални клишета. Както още през 1988 година го беше формулирала литературоведката Гаятри Чакраворти Спивак, глобалната инсценировка винаги показва едно и също: "бели мъже спасяват кафяви жени от лапите на кафяви мъже".

Нека да си припомним: преди 20 години намесата в Афганистан беше легитимирана не само с борбата срещу тероризма, но и с желанието на Запада да освободи страната от талибаните, за да спаси афганистанските жени. И тъкмо тези жени в момента са зарязани на произвола на съдбата. Единствено онези, които успеят да се доберат до място в някой от евакуационните самолети - единствено те имат шанса да живеят като жени в съответствие със западните идеали. Всички останали, а особено пък мъжете в Афганистан - да се оправят както могат...