Иска ли Китай да бъде суперсила? В Белия дом поне няма много съмнения. Ръш Доши, директор за Китай в Съвета за национална сигурност на президента Джо Байдън, току-що публикува книга, в която твърди, че Пекин следва „гранд стратегия“, за да „замени американския ред“ и да се превърне в най-мощната държава в света, пише Гидиън Ракмън за Financial Times. Статутът на суперсила е източник на национална гордост и носи значителни икономически и политически ползи. Но той има своите разходи, рискове и тежести. Наскоро девет китайски граждани бяха убити при терористична атака в Пакистан, страна, която сега е твърдо в сферата на влияние на Пекин. Призивът за отмъщение в националистическите кръгове в Китай отразява реакцията на САЩ, когато терористи са атакували американски граждани.
Китайците, както и американците, са разстроени и объркани, че усилията им за постигане на мир и развитие, както те го виждат, са били посрещнати с насилие. Това напомня леко на оплакването на Ръдярд Киплинг, поет, който възхваляваше британския империализъм, но предупреди: „Вината на тези, които превъзхождате / Омразата на онези, които пазите.”
Да се превърнеш в суперсила е сложна работа. Това поставя поредица от свързани въпроси относно възможностите, намеренията и волята. Ако използваме спортна аналогия, можете да бъдете изключително надарен тенисист и искрено да искате да бъдете световен шампион, но въпреки това да не сте готов да направите жертвите, за да превърнете мечтата си в реалност.
Разграничението между способности, стремеж и воля е най-важно във военната област. През последните години Китай трансформира своя военен потенциал. Китайският флот вече разполага с повече кораби от американския. Някои висши американски офицери открито се съмняват дали САЩ биха надделяли в една битка за Тайван.
Правителството на президента Си Дзинпин обича да демонстрира военна мощ по паради в Пекин, а в интернет и в пресата има много войнстваща националистическа реторика. Китайските войски влязоха в смъртоносна схватка с индийските в Хималаите миналата година. Независимо от това, Евън Медейрос, директорът за Азия в Белия дом на бившия президент Барак Обама, твърди, че не е ясно дали Китай желае или е способен да поеме бремето да бъде глобална военна сила в американски стил.
Китай не е водил война, откакто се сблъска с Виетнам през 1979 г. и се хвали с „мирния си възход“. За разлика от САЩ, Пекин също така не е склонен да обещава, че ще защитава своите приятели и съюзници. Китай има само една задгранична военна база - в Джибути, Източна Африка, в сравнение със стотици американски военни центрове в чужбина.
Ако китайското правителство или народът не са склонни да воюват, това несъмнено е похвално. Но войните обикновено са начинът, чрез които се появяват нови суперсили и променят световния ред, от Великобритания през 19 век до Съветския съюз и САЩ през 20 век.Икономическата тежест на Китай, като най-голямата търговска сила и производител в света, му дава значителен политически лост в международен план. Страните, които са зависими от китайската търговия или инвестиции, често не са склонни да се изправят срещу Пекин - което отчасти обяснява приглушената глобална реакция на политиката на Китай за масово интерниране в провинция Синдзян.
Но икономическата мощ на Пекин невинаги е политически решаваща. Въпреки че Китай е най-големият търговски партньор на Япония, Южна Корея и Австралия, тези страни понякога се противопоставят на Пекин. Южнокорейците позволиха на САЩ да разположат система за противоракетна отбрана на тяхна територия; Япония отказа да отстъпи в териториалните спорове; Австралия вбеси Пекин, като призова за разследване на произхода на Covid-19.
Японците, южнокорейците и австралийците са демокрации, които се притесняват да бъдат притеглени в политическата орбита на авторитарна, еднопартийна държава. Те също така са договорни съюзници на САЩ и имат американски военни бази на тяхна земя - което може би им дава увереността да се опълчват на Китай.
Китай понякога намеква, че на гаранциите за сигурност на Америка не може да се разчита. Но доверието в системата от американски съюзи ще се срине само ако Вашингтон не успее да се намеси, след като Китай е нападнал негов съюзник. За щастие няма реални доказателства, че Китай е готов да поеме този риск - дори с Тайван, който не се ползва с изрична отбранителна гаранция от САЩ.
Вместо да се опитва да подкопае глобалната мрежа от съюзи и бази на Америка, Китай може да се опита да изгради своя собствена алтернативна система. Доши от Белия дом твърди, че Китай се готви да разшири глобалния си военен отпечатък - може би чрез добавяне на военен компонент в допълнение на гражданските пристанищни съоръжения, които купува или развива по целия свят.
Но тази експанзия, макар и правдоподобна, все още не се е случила. Дори ако Китай осъществи военноморско присъствие в пристанища като Гуадар в Пакистан или Хамбантота в Шри Ланка, изглежда малко вероятно Пекин да предложи гаранциите за сигурност, които накараха толкова много държави да приветстват американските войски и бази. САЩ се ангажират да защитават своите 29 съюзници в НАТО и също така предлагат военна защита на около 30 други страни, включително Япония, Австралия, Южна Корея и голяма част от Латинска Америка.
Ако Китай не желае или не може да постигне глобално военно присъствие, което да съперничи на американското, той може да се принуди да намери нов начин да бъде суперсила - или да се откаже от амбицията.
