Що се отнася до разговорите за външната политика, Еманюел Макрон определено е световен лидер. Колкото повече говори обаче, толкова повече президентът на Франция разкрива собствените си недостатъци на международната сцена, пише онлайн изданието Politico в свой анализ.

Всеки път, когато Макрон дава интервю или изнася реч, голяма част от френския и европейския политически елит се впечатлява, дори се заслепява, от стратегическата визия, която той очертава с подчертаното си красноречие. Британски анализатори и журналисти изразяват гласно съжаление,  че премиерът Борис Джонсън, въпреки класическото си образование, не може да се похвали с подобен ораторски опус.

Германски официални лица също признават, че понякога завиждат на нюха и харизмата на Макрон, които контрастират на монохромната Ангела Меркел. Дори политиците от Прибалтика и Източна Европа хвалят неговата интелектуална мощ, ако не и топлите му увертюри към Русия.

Тази реакция се видя отново наскоро, след като Еманюел Макрон изложи подробности за световните въпроси в интервю от 12 000 думи за Le Grand Continent - списание, издавано от френски мозъчен тръст. Неговият анализ и провокативните му цитати го карат да звучи повече като експерт, отколкото като главнокомандващ единствената ядрена сила на ЕС и постоянен член на Съвета за сигурност на ООН.

Макрон е президент вече три години и половина и успя да постигне някои забележителни успехи. Неговият външнополитически опит обаче често не съответства на собствената му реторика и големите му амбиции. Неговата дарба да се прикрива маскира степента на френската импотентност по много важни чужди въпроси. Въпреки всичките му разговори за изграждане на „европейски суверенитет“ и „стратегическа автономия“, мандатът досега показва границите на това, което Франция и Европа могат да постигнат в международен план без подкрепата на САЩ.

„Ангажиментите, поети от Франция, са твърде амбициозни и тя не успя да убеди САЩ да продължат да работят с тях по големите въпроси: Иран, климат, търговия или COVID“, коментира Тара Варма, ръководител на парижкия офис на Европейския съвет по въпросите на външните отношения.

Трябва да се признае, че на Макрон не му е било лесно на трансатлантическия фронт. Той се изправи срещу Доналд Тръмп - унилатералистки президент на САЩ, който с ентусиазъм преследва и постигна оттегляне от международни организации и две ключови международни споразумения: Парижкият пакт за климата и иранската ядрена сделка. Макрон смело се опита да ограничи щетите или да запази нещата на животоподдържащо ниво, но неговите риторични сили не успяха да убедят Вашингтон да промени основния си курс.

В лицето на Джо Байдън Макрон ще има партньор в Белия дом, който се ангажира да работи в тясно сътрудничество с традиционните американски съюзници и да се завърне на международни форуми. Президентът на Франция обаче не успя да циментира визията си за стратегически автономна Европа в основата на външната политика на ЕС, дори и да е успял да я превърне в централна част от разговора, а това е от решаващо значение, тъй като трансатлантическите отношения ще се възродят.

Това ясно се видя наскоро, след като президентът на Франция се сблъска с германския министър на отбраната Анегрет Крамп-Каренбауер, която изглежда го надмина в борбата за това колко бързо ЕС може реално да увеличи своите отбранителни способности.

Най-голямото постижение на Макрон от наследството му до момента е фондът за възстановяване на ЕС от коронавируса - кулминацията на дългогодишната амбиция на Франция да накара блока да поеме общ дълг. Правителството му работи в тясно сътрудничество с Берлин, за да положи основите на плана, въпреки първоначалната неохота на Ангела Меркел. Това се дължи на дългогодишните усилия на френския президент за изграждане на близки отношения с Германия.

Макрон подтикна Европа да разработи и по-сплотен подход към Китай, а също така се впусна и в цифровия свят, като изигра ключова роля в ангажимента държави и компании да премахват екстремистко съдържание в интернет след терористичната атака през 2019 г. в Нова Зеландия.

Някои от твърденията му, че е повлиял на глобалния пейзаж, обаче се смятат за преувеличени, като например, че Франция е изиграла решаваща роля за задържането на Китай в рамките на Парижката климатична сделка. „Това е напълно пожелателно мислене“, казва Антоан Бондаз, изследовател на Китай от Фондацията за стратегически изследвания в Париж. „Китай остана в споразумението, защото е в негов интерес. Неговите ангажименти в Парижкото споразумение са дългосрочни, така че те не оказват значително въздействие върху икономиката на страната в момента“, допълва анализаторът.

По-близо до дома, по европейските граници и в съседство, Франция на Макрон проявява хиперактивност на множество фронтове - с дипломация и понякога военни мускули. Често обаче президентът не успява да промени геополитическия пейзаж, подкопавайки амбицията на Франция да оглави европейски блок, който може да съперничи на САЩ и Китай.

„Всъщност французите влагат парите си там, където имат най-голяма изгода - в Сахел, Средиземно море, Персийския залив и дори Централна Европа. Това е впечатляваща и амбициозна програма. При цялата и грандиозност обаче Франция е средна сила, която едва успява да постигне някакви резултати дори близко до дома“, допълва Тобиас Шнайдер, научен сътрудник в Института за глобална обществена политика в Берлин.

По-рано този месец Франция беше изключена от споразумението за прекратяване на огъня, постигнато в Нагорни Карабах, въпреки усилията на Макрон да се включи. Руският президент Владимир Путин посредничи за сделката сам. Турция, след като решително се намеси военно, също помогна за оформянето на резултата.

Опитът на Франция да спонсорира и посредничи за решение на политическата криза в Ливан също се провали. Макрон беше надигран в местните властови игри и засенчен от по-голямата борба за власт между САЩ и Иран, въпреки историческото влияние на Франция в страната и инвестицията на необичайно количество личен политически капитал на френския президент.

В Източното Средиземноморие Макрон зае решителна позиция срещу това, което той описва като турско експанзионистично и хегемонистично поведение. Той обаче не успя да накара ключови съюзници от НАТО и ЕС да подкрепят твърдата му позиция. Въпреки че мнозина изразиха подкрепа за Гърция и Кипър в споровете им с Турция, те възприеха по-предпазлив подход.

„Подходът на Еманюел Макрон за пробив във външната политика не е точно благоприятен за привличане на партньори. Общата европейска външна политика и политика на сигурност не може просто да означава, че Франция започва да води“, казва още Шнайдер.

В Либия първоначалната подкрепа за генерала Халифа Хафтар не се отплати. Вместо това турската военна намеса засили съперника на Хафтар, ръководителя на признатото от ООН правителство Файез ал Сарадж.

Решението на Макрон да води диалог с Русия не само влива подозрение и недоверие в отношенията му с източноевропейските и балтийските държави, но тепърва ще се берат плодовете му, както признава собственият му министър на отбраната

В интервюто за сп. Le Grand Continent Макрон, типично като експерт, остро отбелязва, че „де факто ситуацията се превърна в новата доктрина за много страни“ и посочва примери, при които както Русия, така и Турция могат да действат безнаказано извън своите граници, за да защитят това, което твърдят, че са техни държавни интереси. „Затова трябва да намерим механизми, които да ги заобиколят“, казва той. Президентът Макрон обаче все още не е намерил ефективни начини да направи това.

В същото интервю изборът на думи на Макрон привлича вниманието, което всеки специалист по външна политика би се радвал да получи. Това обаче не е подходящо за президент, който казва, че иска по-тясно сътрудничество със съюзниците си.

Въпреки предстоящото пристигане на по-приятелска администрация на САЩ, Еманюел Макрон нито веднъж не изрича думата „трансатлантически“, дори когато многократно говори за необходимостта от европейска стратегическа автономия. Това беше широко отбелязано от източноевропейски, балтийски и германски анализатори и политици. „Това кара европейските трансатлантици да се тревожат за френската позиция“, казва Варма.

Макрон нанесе публичен удар по Крамп-Каренбауер, германския министър на отбраната, известна с инициалите си АКК, някога беше считана за наследник на Меркел. В прецизно забулен отговор тя се придържа към критиката на концепцията за стратегическа автономия и твърди, че Европа ще трябва да разчита на САЩ за сигурност в обозримо бъдеще.

Наблюдателите предполагат, че критиката на Макрон и опитът му да забие клин между Крамп-Каренбауер и Меркел, ще дадат обратен ефект и само ще засилят вътрешните позиции на германския министър на отбраната. „Ако Еманюел Макрон се опитва да възкреси AKK като председател на CDU и кандидат за канцлер, той се справя отлично“, казва в тази връзка европейски дипломат.

 Миглена Иванова, редактор Божидарка Чобалигова