Бойното приложение на атомното оръжие срещу живи хора беше една от най-тежките трагедии по времето
на Втората световна война.
Днес – 6 август, се навършват 72 години от ядрената бомбардировка над Хирошима.
На 6 август 1945 г. САЩ нанесоха ядрен удар срещу Хирошима. На 9 август същата съдба постигна град Нагасаки.
Удобната мишена
Япония беше идеалният полигон за изпробването на новата американска свръхмощна бомба. Към август 1945 г. Япония беше единственият враг на САЩ, което силно опрощаваше задачата, тъй като използването на атомно оръжие срещу Хитлер можеше да нанесе съществена вреда на Червената армия и съюзническите войски, които бяха блокирали плътно нацистка Германия.
Япония се намираше встрани от тихоокеанските съюзници на САЩ – Китай и Съветският съюз, и те не можеха да пострадат от „приятелския“ им огън. В четвъртата година от войната авиацията и флотът на Япония не можеха ефективно да противодействат на нападенията на вражеската авиация.
От февруари 1945 г. американските ВВС започнаха да провеждат масирани нощни бомбардировки от неголяма височина – не повече от две хиляди метра. В тези нападения бяха използвани запалителни бомби, които предизвикваха мощни пожари в японските градове, където имаше много дървени сгради.
На въздушни удари беше подложена и столицата Токио. В резултат от тях бяха унищожени около 40% от жилищния фонд и от 80 до 100 хиляди убити.
Организаторът на тези нападения генералът от ВВС Къртис Лемей цинично ги нарече „пожарни работи“ и знаеше, че ако Америка загуби войната, ще бъде съден като военен престъпник.
На японските острови беше дислоцирана четиримилионната японска армия. Тя не можеше да бъде ликвидирана само със запалителни бомби. Беше необходима мощна десантна операция, в която сухопътните сили и бронираната техника да довършат делото, започнато от американската авиация и флота.
ВМС на САЩ предлагаха да продължат бомбардировките и едновременно с това Япония да бъде блокирана по море. Сухопътните генерали възражаваха, че тази стратегия ще затегне войната, което ще се отрази негативно на бойния дух на нацията, а освен това ще има нужда от колосални разходи. Армейците настояваха колкото може по-скоро да се приключи с ненавистния враг.
В крайна сметка гледата им точка победи и в щабовете започна подготовката на операцията под кодовото име „Даунфол“.
Тя трябваше да започне през октомври 1945 г. със завземането на остров Косю. В Япония нямаше други удобни за десанта местности.
Втората част на плана с десанта на остров Косю трябваше да се осъществи не по-рано от пролетта на 1946 г. Американските генерали предвиждаха колосална съпротива на японците, включително и на цивилни лица. Собствените загуби се оценяваха на от един до четири милиона, от които убитите от 400 до 800 хиляди.
Общият брой убити за САЩ през Първата и Втората световна война са 620 хиляди, ранените са 412 хиляди. На фона на тези сметки се налага мнението да бъде употребено ядрено оръжие. Щатите по това време разполагаха с две бомби -„Бебе“ и „Шишко“.
Друго съображение беше желанието на президента Хари Труман да покаже на света, че в ръцете му има страшно оръжие, с каквото не разполагат нито съюзниците, нито враговете му.
Хирошима с нейното 245-хилядно население беше важен военен обект; в нея беше разположена базата за снабдяване на императорската армия, там бяха дислоцирани редица щабове, включително и щабът на командващия отбраната на Южна Япония – фелдмаршал Сюнроку Хата.
Първия удар – на най-добрия летец
На 28 юли 1945 г. началникът на Обединения комитет на началник-щабовете Джордж Маршал подписа заповедта за използването на ядреното оръжие против Япония, от 3 август, стига да позволи времето.
Възложи се да бъдат нанесени ударите от 509-а група, разположена в Тиниан, един от Марианските острови, който през 1944 г. американците отвоюваха от Япония. Да нанесе удар по Хирошима беше заповядано на командира на авиогрупата полковник Пол Тибетс, смятан за един от най-добрите летци във ВВС на САЩ.
Неговият бомбардировач Б-29, наречен в чест на майката на полковника „Енола Гей“, се състоеше от 10 членове на екипажа и двама специалисти по атомната бомба.
На 6 август самолетът се насочи към целта със смъртоносния заряд на борда – бомбата „Бебе“. Тази уранова бомба беше дълга три метра и тежеше четири тона. Предстоеше полет от шест часа.
Палачът на Хирошима
Освен „Енола“ в нападението участваха още шест самолета разузнавачи, контрольори и запасен бомбардировач. Японските радари засякоха приближаващата група, след което обявиха въздушна тревога, включително и в Хирошима. Но изтребителите не излетяха, защото японците икономисваха гориво.
В 8,15 часа местно време екипажът на Тибетс, който летеше на височина повече от девет километра, хвърли бомбата в центъра на града, която се взриви, без да долети на 600 метра до земята. Палачът на Хирошима беше бомбардирът на „Енола“ майор Томас Фереби. Хората в епицентъра на взрива веднага загинаха. Взривната вълна порази и онези, които се намираха в сградите, чиито стъкла излитаха в радиус от 19 километра. На площ от 11 квадратни километра избухваха пожари, които се превръщаха в носещ се с висока скорост огнен смерч.
Загинаха 90 хиляди души, но по-страшна беше лъчевата болест, която засегна населението на Хирошима след взрива. Към края на 1945 г. от нея бяха засегнати 160 хиляди семейства, без да се смятат онези, които умираха от радиацията в течение на няколко десетилетия.
В този ден, след като получи съобщението за успешната бомбардировка, Труман заяви: „Ние сега сме готови да унищожим още по-бързо и по-пълно всичките наземни производствени мощност на японците във всеки град…“
След три дни настъпи денят „Д“ за Нагасаки. На 9 август бомбардировката беше извършена от екипажа на майор Чарлз Суини, сред членовете на които имаше и специалист по противорадарна борба – това беше лейтенант Джейкъб Безер, който преди това участва в нападението срещу Хирошима. На борда на изтребителя се намираше плутониевата бомба „Шишко“, която тежеше повече от четири тона и беше дълга повече от три метра.
Основната цел беше град Кокура, но плътната облачност над него накара американците да се превключат на запасния вариант – Нагасаки. Когато доближиха града, японските зенитчици приеха бомбардировачите за разузнавачи и не обявиха въздушна тревога.
Нагасаки също беше покрит с облаци, но за беда на гражданите, бомбардирът капитан Кермит Бихан успя да намери пролука между и в нея хвърли бомбата, която се взриви в 11,02 часа местно време на височина около 500 метра. Но в някаква степен облачността спаси Нагасаки. Въпреки че втората бомба беше по-мощна от първата, неточността на мятането й доведе до това, че беше взривена северно от жилищната и деловата част на града, в района на промишлената зона. Ударът беше омекотен от хълмистия релеф на онези места, което не позволи поразяващата вълна да се превърне в огнен смерч.
Въпреки всичко картината беше страшна. Загинаха около 80 хиляди жители в Нагасаки.
Никой от участниците в двете въздушни нападения впоследствие не се разкаяха за извършеното. Американските летци смятаха, че са допринесли много за победата над врага.
През декември 1941 г. Япония нападна и унищожи американската военноморска база Пърл Харбър в Тихи океан, което се превърна в повод Щатите да се включат във Втората световна война. Те влязоха в антихитлеристката коалиция заедно със Съветския съюз и Англия.
През 1945 г. Германия фактически беше капитулирала, но Япония продължаваше да се съпротивява. Съветския съюз воюваше срещу Япония, която по това време беше завзела Корея, части от Китай, Филипините и вече беше стигнала до Бирма.
По това време САЩ бяха първите,у които изобретиха и използваха ядрено оръжие. В тази ситуация целта на американците беше по понятни причини Япония. Аргументите за бомбардировката бяха, че нападението срещу Хирошима и Нагасаки ще спре самураите и ще помогне съюзцините да избегнат кръвопролитната затегната война. В резултат бомбите бяха хвърлени и Япония, след като разбра каква сила притежава протиникът, капитулира през септември 1945 г.
Тази американска операция попречи на Сталин да осъществи плановете си по установяване на контрол над японските острови. Известно е, че той претендираше за северната част на остров Хокайдо и имал намерението да вкара съветски войски там.
На 26 юли 1945 г. правителствата на САЩ, Великобритания и Китай подписаха Потсдамската декларация, според която Япония трябваше безусловно и незабавно да капитулира. Императорът на Япония Хирохито не прие ултиматума.
