Той е изобретил предшественика на велосипеда и още какво ли не. Но приживе така и не получава признание. Бил е барон, но доброволно се е отказал от титлата си. Първо приказно богат, а после - беден. Това е Карл Драйс.
Велосипедът отдавна се е превърнал в символ на съвършената конструкция, към която не бива да се добавя нищо повече. Отдавна? Всъщност това е нещо доста относително. Защото велосипедът е бил изобретен преди само двеста години. В основата на това грандиозно откритие е един земемер, професор, барон, публично отказал се от своята титла, гениален самоук и карък в живота. Руснаците го наричали Карл Дрез и дори кръстили на него едно от изобретенията му - дрезината. Но това далеч не е единственото изобретение на барона. Освен дрезината и предшественика на съвременния велосипед - двуколесната "самоходна машина", той е изобретил пишещото устройство за стенографските записи, "парната фурна", която работела с дърва, перископа и много други неща.
Баронът от Карлсруе
Барон Карл Фридрих Кристиян Лудвиг Драйс фон Зауерброн е роден през април 1785 година в Карлсруе. Семейството му е било тясно свързано с кралския двор в Баден. Учил, станал камер-юнкер, опитал късмета си като земемер, но работата не го влечала. Както се разказва в изложбата "2 колела - 200 години" в Манхайм, Драйс бил финансово обезпечен и си взел безсрочен отпуск, за да се отдаде сериозно на създаването на "самоходна машина". Една от версиите гласи, че идеята му дошла след изригването на вулкана Тамбора в днешна Индонезия.
Изригването било толкова силно, че довело да глобални климатични аномалии. 1816 година била много студена, а реколтата - съсипана. Във Великото херцогство Баден се разразил истински глад. Цените на пшеницата и овеса се покачили главоломно. Именно това подтикнало Карл Драйс да се посвети изцяло на създаването на "самоходната машина", с която той експериментирал вече няколко години.
Окончателният вариант бил готов през 1817 и Карл Драйс го патентовал. Все още бъдещият велосипед нямал никакви педали. "Ездачът" пътувал, оттласквайки се с крака от земята. Но принципът на велосипеда - балансът - вече бил заложен в конструкцията на този самоход. Диаметърът на колелата съответствал на съвременните стандарти. Предвидени били и спирачки.
През 1815 година Карл Драйс демонстрирал (тогава все още) четириколния самоход пред император Александър Първи, който бил на посещение в Карлсруе. Руският император останал във възторг и подарил на изобретателя пръстен с брилянти. Само че нито Александър Първи, нито генералите от няколко други държави не видели в изобретението нищо повече от детска играчка. Напразно Драйс ги уверявал, че "мобилните военни части", които днес бихме нарекли "моторизирани", са много по-ефективни от пехотата и кавалерията. Карл Драйс се хванал на бас, че ще измине разстоянието от 52 километра между Карлсруе и Кел по-бързо от пощенската кола. Историята мълчи по въпроса кой е спечели баса. Драйс обаче така и не успял да продаде изобретението на военните. С течение на времето той закъсал финансово и заминал за далечна Бразилия, където работил като земемер в двора на император Педро Първи. Карл Драйс постоянно изобретявал нещо ново, но нито едно от неговите изобретения не му донесло комерсиален успех.
Карл Драйс
Гражданинът Драйс
Карл Драйс изпаднал в още по-големи затруднения след завръщането си в Баден. Първо му съкратили професорската заплата, защото се увличал много в изобретения, което пречило на преподователската му дейност. Властите му присъдили медал за изобрението на "парната фурна", но дали паричната награда другиму. По време революцията през 1849 година, която Драйс подкрепя, той дал официална обява във вестника, че се отказва от благородническата си титла и става просто "гражданинът Драйс". Пруските войски потушават революцията и обявяват Драйс за ненормален.
Те му отнели цялото имущество, обричайки го на нищета. Той умира сломен и разочарован през 1851 година. А само след няколко години започва триумфалното шествие на велосипеда. През 1864 година френският инженер Пиер Мишо поставя педали на изобретението на Драйс и след Световните изложения в Париж през 1867 и 1878 велосипедът става истински търговски хит. Интересното е, че по това време, както се вижда от изложбата в Манхайм, предното колело на велосипеда става все по-голямо и в крайна сметка достига диаметър от метър и половина. Впоследствие обаче все пак се завръща към своя предшественик "самоходната машина" на Карл Драйс.
10 случайни изобретения, без които не можем
Изобретението на едно 11-годишно дете
Една вечер 11-годишният Франк Еперсън си налял чаша лимонада. Но напитката му се сторила топла и той я оставил да се изстуди навън. След няколко часа момчето намерило течността замръзнала - заедно с лъжицата, която по случайност била останала в чашата. Всичко това се случва през 1905 година, а 18 години по-късно Франк Еперсън патентовал изобретението си.
Мелита - една история на успеха
Германската домакиня Мелита Бенц, живяла в началото на 20 век, никак не харесвала вкуса от утайката на кафето. Младата жена пробила дупки на дъното на една консерва и ги покрила с попивателна хартия от тетрадката на сина си. На 35-годишна възраст Мелита патентовала филтъра за кафе и с капитал от само 73 пфенига основала фирма. Днес "Мелита" е концерн с 3 500 служители.
Накъде без нея?
Металическата капачака за затваряне на бутилки е 80-ят опит на емигриралия в САЩ ирландец Уилям Пейнтър да патентова най-сетне нещо смислено. През 1892 година изобретателят-неудачник измислил как да затваря херметически бутилки, без това да затруднява по-сетнешното им отваряне. Броят на зъбците бил определен тогава на 24. Днешният стандарт е 21 зъбци.
Химикалката - гениална случайност
Унгарският журналист Ласло Биро никак не обичал перодръжките. Идеята за химикалката му дошла, докато наблюдавал как деца си играели със стъклени топчета. Едно от топчетата се изтъркулило през локва и оставило след себе си следа, наподобяваща линия. В Аржентина, където Биро е живял в изгнание, патентованите от него химикалки и до днес носят името "биромами".
Историята на дюбела
Германецът Артур Фишер е можел да се похвали с над 1000 патента. Но най-великото му изобретение - дюбелът - е чиста случайност. През 1958 година Фишер трябвало да монтира тежки рафтове. Дървените нитове му се сторили ненадежни и той изрязал в кухнята първите пластмасови дюбели. Днес се произвеждат около 15 милиона дюбела на ден.
Да копираш природата
Самозалепващата се закопчалка е изобретена сравнително късно. През 1955 година тя е патентована от швейцареца Жорж де Местрал. Няколко години по-рано той с мъка отстранявал репеите от козината на кучето си. Един ден решил да види под микроскоп как репеите се задържат върху други повърхности. Дълги години Жорж де Местрал се опитвал да копира природата. И накрая успял.
По заръка на Наполеон
Снабдяването с хранителни продукти било един от най-големите проблеми на Наполеоновата армия. Затова Наполеон Бонапарт обявил голяма награда за този, който се научи да консервира хранителни продукти. Френският сладкар Никола Апер успял пръв и през 1810 година получил обещаната награда. Апер варил продуктите в солена вода, след което ги стерилизирал в буркани, а по-късно и в консервени кутии.
Пакетчетата на Томас Съливан
През 1908 година нюйоркският търговец Томас Съливан изпратил на клиентите си малки рекламни порции чай, опаковани в копринени торбички. Много от клиентите пускали чая заедно с торбичката във водата, защото смятали, че именно такава била идеята на търговеца. Така Съливан започнал да продава чай в пакетчета за еднократна употреба. Днес пакетчетата са не копринени, а книжни.
Преди близо 120 години
През 1896 година хамбургският аптекар Оскар Тропловиц разработвал медицински лейкопласт. Един от вариантите бил особено несполучлив - залепвал толкова силно, че разранявал кожата при отлепване. Впоследствие обаче придобил световна популярност. В България е известен като тиксо или скоч.
"Народно изобретение"
Щипката в най-обикновения ѝ вариант (две дървени парченца, свързани с малка скоба) се смята за "народно изобретение". Пръв я патентова американецът Дейвид М. Смит - през 1853 година. В следващия половин век щипката е усъвършенствана от цели 150 души.
Автор: Ефим Шуман
