Докато Великобритания и нейните съюзници все по-активно се
ангажираха във военни кампании в Сирия, Ирак, а вероятно скоро и
в Либия, последните обрати в Афганистан по жесток начин
напомниха за дебнещите опасности и непредвидените последици от
необмислени западни интервенции в чужди страни, и колко лесно
такива авантюри могат да се превърнат в ужасни провали.
Афганистан беше първата интервенция в ерата, последвала
атентатите от 11 септември (2001 г.), прибързано предприета след
атаките срещу Ню Йорк и Вашингтон. Първоначалната цел на САЩ бе
да разрушат базите на Ал Каида. Тя обаче бързо се трансформира
в смяна на режима. След като талибаните бяха свалени, целта
отново се промени на "изграждане на държава".
Последвалите 14 години в Афганистан са история на това как
САЩ и съюзниците им от НАТО се мъчеха, засега безуспешно, да
създадат мирна, стабилна, просперираща, прозападна демокрация,
която оптимистично предвиждаха през 2001-а. Наложилото се тази
седмица спешно прехвърляне на американски и британски спецчасти
и съветници в (западната провинция) Хелманд е индикация, че
големите политически проекти са изместени от първосигнална
паника.
Барак Обама се отказа от предприетата от Джордж Буш окупация
на Ирак и изтегли (американската армия) оттам възможно
най-бързо, но възприе друга линия спрямо Афганистан. През 2009
г. той нареди допълнителното изпращане на 30 000 войници във
високорисков опит да приключи войната. Подобренията в
сигурността обаче се оказаха краткотрайни. Талибаните не можаха
да бъдат разбити, нито пък да бъдат принудени да преговарят за
мир.
Въпреки това НАТО се изтегли миналата година, разчитайки
сякаш на божията помощ. През октомври Обама реши да спре
изтеглянето на оставащите 9500 американски войници, което
показа, че той вече не вярва на собствената си реторика за
способността на афганистанската армия и полиция да поддържат
сигурността. За голямо разочарование, избраното правителство на
президента Ашраф Гани, подобно на това на Хамид Карзай преди
него, се оказа некомпетентно, раздирано от противоречия и
затънало в корупция.
Сега САЩ са в капан. Те не могат да се изтеглят напълно, не
могат и да засилят присъствието си. Зад успокоителните изявления
за пресата на Белия дом прозира липсата дори на най-смътна
представа у Обама какво да се прави по-нататък.
Въпреки всичките си успехи на бойното поле, талибаните също
не са в много по-добра форма. Лидерската криза, последвала
признанието през юли, че молла Омар е мъртъв от две години,
разкъса движението. Неговият наследник, молла Ахтар Мансур, е
изправен пред силна опозиция. Неотдавна талибаните бяха
принудени да опровергаят съобщенията, че Мансур е тежко ранен
или дори убит в престрелка между враждуващи фракции.
Тези вътрешни дрязги имат две важни последици. Едната е, че
усилията на Пакистан да поднови (афганистанския) национален
мирен диалог следващия месец, за което бе обявено тази седмица,
може да се окажат фатално подкопани от факта, че никой не е
съгласен кой да представлява талибаните. Другата е възможността,
която тези противоречия откриват пред новия играч на
афганистанската сцена - чернознаменните джихадисти на "Ислямска
държава".
ИД си създаде база в североизточните провинции Кунар и
Нангархар, откъдето се съобщава за сблъсъци с местните талибани.
През юни талибаните се обърнаха към лидера на ИД - Абу Бакр ал
Багдади, да избягва действия, които могат да доведат до
"разцепване на командването на муджахидините". Искането им бе
отхвърлено. ИД сега активно вербува бойци в Източен Афганистан
чрез ежедневно радиопредаване на пущунски език, наречено "Гласът
на халифата", в което се излъчват интервюта, призиви и песни.
Миналата седмица американският генерал Джон Кембъл,
командващ международните сили в Афганистан, каза, че ИД
разполага с около 3000 бойци. Той предупреди, че нейното влияние
се разпространява. Тук не се включват остатъчното присъствие на
Ал Каида и несекващите грабителски набези на феодални племенни
вождове като Сираджудин Хакани, който оглавява мощната местна
бунтовническа групировка "Хакани" (която също води партизанска
борба срещу правителството и силите на НАТО - бел.ред.).
При това положение, ако всички западни сили вземат да си
тръгнат, талибаните няма непременно да спечелят. На този етап
почти няма как да се попречи на бързото превръщане на Афганистан
в арена на вътрешни фракционни борби в национален мащаб между
правителствените сили на Кабул, местните пущуни (талибаните),
неангажираните сунитски мафиоти и дори таджикските милиции от
стария Северен алианс. Това може да върне страната обратно към
катастрофалната ера на гражданската война от 90-те години,
унищожавайки постигнатия с много мъки обществен, социален и
хуманитарен напредък през последното десетилетие, както и да
породи нова бежанска криза.
Както винаги в Афганистан, регионалните играчи продължават
да преследват тесните си лични интереси. Китай се безпокои от
прехвърляне на вълната от радикализация към неговото мюсюлманско
население в западната провинция Синцзян. Русия също изразява
подобни опасения от дестабилизация на бившите съветски
средноазиатски републики и от несекващия поток от афганистански
опиум на север. Москва вече е обсъждала доставката на тежки
оръжия на свои предпочитани командири на афганистански милиции,
като Абдул Рашид Достум. Отвъд западната граница, Иран както
винаги също търси някакви преимущества за себе си.
Също както САЩ и Великобритания, никоя от тези страни няма
жизнеспособен план или дори някаква полусурова идея как да се
разреши афганистанската главоблъсканица. Но основният урок от
Афганистан е ясен и е приложим навсякъде по света: военните
интервенции, общо казано, винаги влошават положението.
БТА
