Националната академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ) ще има нов ректор на 1 декември, когато Общото събрание на авторитетното висше училище ще определи неговия ръководител за следващите 4 години. За поста претендират двама професори – Станислав Семерджиев, преподавател по основи на драматургията и драматургия за игрално кино, и Снежина Танковска, декан на факултет „Сценични изкуства". Семерджиев вече е бил два мандата ректор – от 2003-та до 2011-та. Танковска също има забележителен административен опит –била е зам.-ректор по научната и международната дейност, директор на Учебния театър. Добре е, че двамата са в блестящи отношения, че комуникират като професионалисти, водени от всеотдайността си и дълбоката си обвързаност с Академията. Съвсем естествено е обаче всеки един от двамата „да дърпа чергата към себе си" – Танковска, към театъра, Семерджиев – към киното. Освен преподаватели, и двамата са активно работещи творци. Снежина Танковска поставя не само на нашите най-реномирани театрални сцени, но и в чужбина – в Китай я ценят като опитен театрален режисьор, от септември 2011-та тя е гост професор в Централната академия за драма в Пекин. Станислав Семерджиев ще остане в историята не само като активно работещ сценарист, но и като създател на първия български сапунен сериал „Хотел „България".
Добре е да припомним факти от историята, които хвърлят светлина върху спецификата на учебния процес в НАТФИЗ, където се раждат бъдещите звезди на родния театър и кино. Висшето учебно заведение възниква като висше ТЕАТРАЛНО училище.
След Втората световна война интересът към театъра в България чувствително расте - обучението става безплатно и това дава възможност на по-голям брой млади хора да проявят желание да се занимават с изкуство. Увеличава се и броят на театрите, което води до необходимостта от повече актьори и режисьори. Значително се засилва стремежът към професионално усъвършенстване, по-голямо внимание се обръща на ония елементи, които, събрани заедно, образуват сложния художествен език на сценическото произведение. В печата се появяват статии, в които се издига идеята за създаване на висше театрално училище. Така се стига до Постановлението на Министерския съвет от 28 януари 1948 година, с което Държавната театрална школа при Народния театър се превръща в Държавно висше театрално училище за подготовка на актьори, режисьори и театроведи за българския театър. В него завършват образованието си и учениците от Държавната театрална школа.
Основаването на Държавното висше театрално училище е финал на дългогодишната мечта за създаване на учебна институция, която предоставя възможност за придобиване на театрално образование на едно академично равнище.
В първия випуск са приети 22 студенти по актьорско майсторство и 9 по режисура, а две години по-късно и 16 по театрознание. Отначало курсът на обучение за всички специалности е четири години, но по-късно той става пет за режисьори и за театроведи.
Първите назначени седемнайсет преподаватели са изтъкнати майстори на българското театрално изкуство и театрални критици, някои от които вече с доказани възможности като педагози. Това са професорите Димитър Б. Митов, Боян Дановски, Георги А. Стаматов и Владимир Трендафилов, доцентите - Пенчо Пенев, Стефан Каракостов, Любомир Тенев, Пенчо Данчев, Д-р Любомир Андрейчин, Стефан Сърчаджиев, Филип Филипов, Д-р Кръстю Мирски, Герда Глоке и лекторите - Олга Кирчева, Асен Попов, Любен Саев и Галина Тагамлицка. Непосредствено след тях за професори са назначени Николай 0. Масалитинов и Георги Костов. За пръв ректор на Държавното висше театрално училище е определен видният литературен и театрален критик, публицист, автор на редица монографии за български и чужди писатели, издател на литературен вестник, проф. Димитър Б. Митов. Воден от голямата си любов към българския театър, чието развитие следи неотклонно през целия си живот, той влага много сили и енергия за поставяне театралното образование на научни основи, за издигане авторитета на Училището.
Години наред Училището е място, където се обучават театрали, които в последствие отдават своя принос и за развитието на филмовото изкуство в България. Като ректори работят светила от театралната сцена като Желчо Мандаджиев, Боян Дановски, Енчо Халачев, Надежда Сейкова. Чак през 1973 г. към училището, което вече се нарича Висш институт за театрално изкуство (ВИТИЗ ) се откриват специалностите Кино и телевизионна режисура, Кино и телевизионно операторство и Кинознание. Така театърът и киното намират подслон „под един покрив", като априори театърът продължава да подготвя кадри и за киното.
В годините на демокрацията театралният институт става академия за театрално и филмово изкуство - НАТФИЗ. Забележете – театърът отново е на първо място, киното – на второ.
През последните 15 години в НАТФИЗ превес взема киното – като изключим недовършения ректорски мандат на проф. Здравко Митков (2000 – 2003), академията е управлявана приоритетно от кинаджии – Станислав Семерджиев (2003 – 2011) и проф. Любомир Халачев (2011 – 2015).
Независимо кой от двамата претенденти ще седне в ректорското кресло на 1 декември, ще му се наложи да се справя с проблеми, от чието решение до голяма степен зависи обликът на бъдещите български актьори – и в театъра, и в киното.
Най-големият проблем е, че през последното десетилетие младите хора постъпват в НАТФИЗ изключително неподготвени за сложния процес на обучение, който им предстои. Голяма част от тях нямат елементарна физическа култура, защото физическото възпитание в българското школо е занемарено, имат сериозни говорни дефекти – неясни „Л" и „Р", говорене на диалект, бегли познания в областта на литературата и драматургията, ниска обща култура. И абсолютна неясна представа за трудния път, който трябва да извървят, за да служат достойно на изкуството. Така преподавателят по актьорско майсторство – най-желаната специалност в академията, трябва да приеме функцията и на домашен възпитател, и на обучител по поведение, и на просветител. Не успее ли той да моделира до съвършенство своите възпитаници, да им внуши пиетет към сценичната изява, сивото бъдеще неминуемо ще нахлуе и на театралната сцена, и в киното, и в сериалите, които пълнят родните телевизии и вадят на показ плюсовете и минусите на младите български актьори. Тревожно е, че все по-често чуваме констатацията: младите в българското кино разчитат само на добра визия и нищо повече, не могат да говорят, само крещят и нищо не им се разбира.
Актьорът с главна буква – от него тръгва всичко и в сценичните, и в екранните изкуства. А големият актьор се ражда първо на сцената, а после – на екрана.
На тази азбучна истина ще трябва да служи и новият ректор на НАТФИЗ, чието име ще научим на 1 декември.
